усилия и енергия ще се прахосват при непрекъснатото подновяване на неизползваните данни? Пък и с времето разходите ще стават все по-големи.
— Би трябвало да имате предвид, че някой някога може да поиска данните, от които толкова безгрижно сте се отървали…
— Някоя конкретна единица може да притрябва веднъж на хиляда години. Да я запазим за в случай на такава нужда не е оправдано от гледна точка на разходите — дори и в науката. Ти спомена примитивните уравнения за гравитацията и каза, че са примитивни, тъй като откриването им е загубено в мъглите на античността. Защо е станало тъй? Нима вие, математиците, не сте запазили всички данни, цялата информация, натрупана далеч-далеч назад — в мъгливите времена, когато тези уравнения са били открити?
Селдън почти изстена и не направи никакъв опит да отговори.
— Добре, Чувек, дотук с моята идея — рече той съкрушено. — Щом се вгледаме в миналото и обществото стане по-просто от научна гледна точка, полезността на психоисторията е по-вероятна. Обаче знанието за него се топи дори по-бързо от големината му, така че самата психоистория става още по-малко вероятна и това „по-малко“ натежава над „по-голямо“-то…
— Все пак разполагаме със сектор Микоген — заяви с усмивка Дорс.
Журналистът бързо я погледна.
— Така е, а и при всички положения там е идеалното място, където да скрием Селдън. Трябваше сам да се сетя.
— Микоген — повтори математикът, като се взираше ту в единия, ту в другия. — Къде е този Микоген?
— Хари, моля те, нека ти обясня по-късно — настоя Чувек. — В момента трябва да подготвя някои неща. Довечера заминаваш.
32
Дорс уговори Селдън да поспи. Щяха да потеглят в средата на промеждутъка от изключването и включването на светлината, под прикритието на „нощта“, докато останалата част от Университета спи. Тя настоя, че все още има време поне малко да си почине.
— А ти пак ли ще спиш на пода? — попита Селдън.
Младата жена сви рамене.
— В леглото има място само за един и ако опитаме и двамата да се напъхаме в него, никой няма да успее да поспи.
За миг той я изгледа по много особен начин и рече:
— Тогава този път аз ще спя на пода.
— Не, няма. Не бях аз, дето се изхитри да си полегне в суграшицата…
Така се получи, че никой от тях не заспа. Макар да затъмниха стаята и макар в относително тихия район на Университета непрекъснатото бучене на Трантор да представляваше само дремлив звук, Селдън установи, че му се иска да разговаря.
— Дорс, създадох ти ужасно много грижи. Пречех ти дори да работиш. И все пак съжалявам, че трябва да те оставя.
— Няма да ме оставиш — отвърна историчката. — Аз идвам с теб. Чувек урежда и моето заминаване.
Селдън смутено измънка:
— Не мога да те моля за това…
— Не ти ме молиш, а Чувек. Трябва да те пазя. В края на краищата с Горната страна се провалих и би следвало да изкупя грешката си.
— Нали се разбрахме! Моля те, не се чувствай виновна за нищо. Вярно, признавам си, че с теб ще ми е по-добре, стига да съм сигурен, че не ти се набърквам в живота…
— Не се набъркваш, Хари — меко отвърна Дорс. — Моля те, заспивай.
Селдън лежа тихо известно време и отново прошепна:
— Сигурна ли си, че Чувек наистина може да уреди всичко?
— Той е забележителен човек. Струва ми се, че има влияние не само тук, в Университета, но и на много други места. Щом казва, че може да ми уреди безсрочна отпуска, сигурна съм, че ще го направи. Той, Хари, е изключително убедителен човек.
— Зная — потвърди математикът. — Понякога се чудя какво наистина иска от мен.
— Онова, което казва — рече Дорс. — Четър е човек на силните и идеалистични намерения.
— Говориш, сякаш го познаваш добре…
— О, да, твърде добре го познавам.
— Интимно ли?
Дорс издаде някакъв странен звук.
— Не съм сигурна за какво намекваш, Хари, но ако приема най-очевидното тълкувание — не, не го познавам интимно. Между другото, на теб това какво ти влиза в работата?
— Извинявай — бързо рече Селдън. — Просто не исках поради незнание да нахълтам в нечия чужда…
— Собственост? Та това е още по-обидно! Мисля, че ще е най-добре да заспиваш.
— Още веднъж прощавай, Дорс, обаче не мога да заспя. Нека поне сменя темата. Ти не ми обясни за Микоген. Защо е добре за мен да отида там? Как изглежда този сектор?
— Ако си спомням добре, това е малък сектор с население от само два милиона души. Въпросът е там, че те здраво се придържат към традициите, свързани с ранната история и се предполага, че пазят много древни записи, до които никой друг няма достъп. Възможно е да ти бъдат по-полезни при опитите да изследваш предимперските времена, отколкото биха се оказали сведенията на ортодоксалните историци. Просто целият ни предишен разговор ме накара да се сетя за сектора.
— Ти виждала ли си някога техните архиви?
— Не. И не познавам никого, който да ги е виждал.
— Тогава откъде си сигурна, че записите им наистина съществуват?
— Всъщност… не мога да кажа, че съм сигурна. Немикогенците смятат, че онези са тайфа чудаци, но нищо чудно това изобщо да не е вярно. Те разправят, че наистина имат архиви, така че току-виж действително ги имат. Във всеки случай там няма да се набиваме много в очи. Микогенците са необщителни. А сега, моля те, заспивай.
И той накрая някак си успя.
33
Хари Селдън и Дорс Венабили напуснаха територията на Университета в 03.00 часа. Математикът съзнаваше, че се налага водачът да е Дорс. Тя познаваше Трантор по-добре от него — с цели две години по-добре. Очевидно бе близка приятелка на Чувек (колко близка? — този въпрос продължаваше да го човърка) и разбираше инструкциите му.
Двамата се бяха увили в леки спираловидни плащове с тясно прилепнали качулки. Стилът отразяваше една краткотрайна прищявка, дошла на мода в Университета (най-вече сред младите интелектуалци) преди няколко години, и въпреки че в момента би предизвикал единствено смях, притежаваше спасителното качество да ги прикрива добре и да ги прави неразпознаваеми — поне при бегъл оглед.
— Има известна възможност — бе ги предупредил Чувек — случката на Горната страна да е била напълно невинна и след теб, Селдън, да няма никакви агенти, но нека бъдем готови за най-лошото.
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — разтревожено попита ученият.
— Бих искал… Но ако не държа аз самият да се превърна в мишена, трябва да ограничавам отсъствията си от работа. Разбираш ли?
Селдън бе въздъхнал. Разбираше.
Сега се намираха в едно вагонче на експреса и си избраха седалка на максимално разстояние от
