религия, значи…
— Казах ти, че ние имаме история.
— Вече два пъти го повтаряш. А знаеш ли колко е стара?
— Отпреди двадесет хиляди години.
— Наистина ли? Дай да си говорим направо! Това истинска история ли е, или нещо, което е дегенерирало в легенди?
— Разбира се, че е истинска история.
Той насмалко да запита откъде е толкоз сигурна, но размисли. Дали действително имаше някакъв шанс микогенската история да се простира цели двадесет хиляди години назад и все пак да бъде автентична? Не беше специалист, така че щеше да се наложи да консултира въпроса с Дорс.
Много по-вероятно му се струваше най-ранните истории на всеки свят да представляват потпури от героика и минидрами, замислени като моралитета10, които не трябва да се приемат буквално. За Хеликон това важеше с пълна сила и въпреки туй трудно можеше да се намери хеликонец, дето да не се кълне във всичко, съдържащо се в неговата история, и да не настоява, че то се е случило в действителност. На родния му свят държаха дори на такава съвършено чудата басня като тази за първоначалното заселване и сблъсъците с големи и опасни летящи влечуги — макар на никой свят, изследван и заселен от хората, да не бе открито нищо, наподобяващо летящи влечуги… Въпреки това той попита:
— И как започва вашата история?
В очите на Дъждокапка Четиридесет и трета се появи някаква отнесеност, погледът й сякаш не бе фокусиран нито върху Селдън, нито върху нещо друго в стаята;
— Започва с един свят — отвърна тя. — Нашият свят. Единственият.
— Единственият ли? — Селдън си спомни, че Чувек бе говорил за легендите, описващи един-единствен, първоначален свят на човечеството.
— Да, единственият свят. По-късно са се появили и други, ала нашият е бил първият. Просторен, открит свят, където е имало място за всички, свят с усмихнати поля, с дружелюбни домове, със сърдечни хора. Живели сме там в продължение на хиляди години, а сетне е трябвало да го напуснем и да се крием ту на едно, ту на друго място, докато някой или някои не намерили туй кътче на Трантор, където сме се научили да отглеждаме храната, донесла ни относителна свобода. И сега тук, на Микоген, разполагаме с нашия си начин на живот и с нашите мечти.
— А твоята история дава ли пълни подробности за първоначалния свят?
— О, да, това е описано в една книга и всички ние я имаме. Всеки един от нас. Носим я със себе си, така че винаги да можем да я отворим, да я прочетем и да си припомним кои сме и какви сме били, както и да затвърдим решимостта си някой ден отново да си върнем своя свят.
— Знаете ли къде е сега той и кой живее на него?
Дъждокапка Четиридесет и трета се поколеба, сетне енергично тръсна глава.
— Не знаем, но някой ден ще го открием.
— И ти имаш тази книга у себе си и сега?
— Разбира се.
— Може ли да я видя?
По лицето на Сестрата пробяга лека усмивка.
— Значи това си искал — кимна тя. — Знаех си, че искаш нещо, когато пожела да те разведа сама из микрофермите. — Чудно защо, изглеждаше леко разстроена. — Не смятах, че е заради Книгата.
— Тя е всичко, което искам — чистосърдечно заяви Селдън. — Наистина не съм мислил за нищо друго. Ако си ме довела, защото…
Младата жена не му позволи да довърши.
— Сега вече сме тук. Искаш ли Книгата, или не?
— Да не би да ми предлагаш да я видя?
— При едно условие.
Селдън поизчака, преценявайки възможността от сериозни проблеми, ако излезеше, че е преодолял микогенските ограничения в по-голяма степен, отколкото бе възнамерявал.
— Какво е условието?
Езикът на Дъждокапка Четиридесет и трета леко се показа и бързо облиза устните й. Сетне с отчетливо потрепваме в гласа си тя изстреля:
— Да си махнеш шапчицата.
45
Математикът тъпо се облещи срещу нея. В продължение на един дълъг миг дори не можеше да разбере за какво точно му говори Сестрата. Беше забравил, че има шапчица.
Сетне вдигна ръка към главата си и за пръв път съзнателно опипа онова, което носеше. Беше гладко, ала под него се чувстваше леката съпротива на косата му. И не кой знае колко голямо. В края на краищата неговата коса бе къса и не особено гъста.
Все още опипвайки шапчицата, той попита:
— Защо?
— Понеже аз така искам. И понеже това е условието, ако ти пък искаш да видиш Книгата.
— Добре. Щом наистина… — Ръката му потърси ръба, та да може да обели покривалото от главата си. Жената обаче го спря:
— Не, остави на мен! Аз ще го направя.
Гледаше го с особен гладен поглед. Той отпусна ръце в скута си.
— Давай тогава.
Дъждокапка Четиридесет и трета бързо стана и се настани на леглото до него. Внимателно подхвана края на шапчицата пред ухото му. Повторно облиза устни и задиша тежко, докато освобождаваше челото му от нея и я обръщаше нагоре. Сетне я дръпна настрани и косата на Селдън се разроши, сякаш наслаждавайки се на внезапно придобитата волност.Той смутено заобяснява:
— Понеже е бил под шапчицата, скалпът ми се е изпотил. Сигурно сега ще е доста влажен…
Повдигна ръка, сякаш за да провери, но тя я улови и я задържа.
— Искам аз да направя това. То влиза в условието.
Бавно и колебливо пръстите й докоснаха косата му и се отдръпнаха. После пак я докоснаха — много внимателно — сякаш я галеха.
— Суха е — каза Сестрата. — На пипане е приятна.
— Случвало ли ти се е по-рано да пипаш кефалическа коса?
— Само понякога — на деца. Това… е различно. — Тя пак погали главата му.
— В какъв смисъл? — Въпреки объркването си, Селдън откри, че е напълно възможно да проявява любопитство,
— Не мога да определя. Просто е различно.
След малко той отново попита:
— Е, стига ли ти?
— Не. Не ме карай да бързам. Можеш ли да я сложиш да лежи натам, накъдето си поискаш?
— Не напълно. Тя има някаква естествена посока, в която ляга, но за да й помогна, ми трябва гребен, а аз не нося у себе си.
— Гребен?
— Един предмет със зъбци, ъ-ъ… като вилица, само че повече и доста по-меки.
— Защо не използваш пръстите си? — Тя прекара своите през косата му.
— Донякъде е възможно — отвърна Селдън. — Но не се получава много добре.
— Отзад боцка.
— Там е по-къса.
Дъждокапка Четиридесет и трета изглежда си припомни нещо.
— Веждите — рече тя. — Нали така им казваха?
