— Зная, че знаете — със същата невъзмутима вежливост продължи Слънцар Четиринадесети. — Но след като вече уредихме този въпрос, обяснете защо сте тук.
Математикът впери твърд поглед в микогенеца и отговори:
— За да видим робота.
— Известно ли ви беше, че никому освен на старейшините не е позволено да влиза в Гнездото?
— Не, но го подозирах.
— Не ви ли казаха, че никой туземец не може да влиза в Сакраториума?
— Казаха ни го.
— И вие пренебрегнахте този факт?
— Както ви заявих, искахме да видим робота.
— Знаете ли, че нито една жена, дори и да е Сестра, няма право да влиза в Сакраториума, освен при някои предварително определени и много редки случаи?
— Казаха ни и това.
— И на никоя жена не е разрешено по никое време и при никакви обстоятелства да се облича в мъжки дрехи? В границите на Микоген това се отнася за туземките със същата сила както за Сестрите.
— Не са ни информирали, но… не съм изненадан.
— Добре. Желаех да узнаете всичко туй. Сега моля да ми отговорите, защо искате да видите робота?
Селдън сви рамене.
— От любопитство. Никога не съм виждал робот и дори не знаех, че съществува такова нещо.
— И как в такъв случай узнахте, че съществува и, по-специално, че се намира тук?
Туземецът помълча, а сетне заяви:
— Не желая да отговарям на този въпрос.
— Затова ли бяхте докарани в Микоген от Четър Чувек? За да изследвате роботи?
— Не. Чувек ни докара тук, за да бъдем в безопасност. Ние обаче, доктор Венабили и аз, сме учени. Нашето царство е знанието и целта ни е придобиването на знания. Извън границите си Микоген е зле разбиран и ние искахме да узнаем повече за местните обичаи и методи на мислене. Това желание е естествено и на нас то ни се струва безобидно и дори похвално.
— Аха. Само че ние не искаме другите племена и светове да узнават за нас. Това пък е нашето естествено желание и ние сме съдниците какво е безвредно за нас и какво не е. Така че, туземецо, отново питам: откъде знаехте, че в Микоген има робот и че той е в това помещение?
— Общоизвестни слухове — след дълга пауза заяви Селдън.
— Държите ли на думите си?
— Че са общоизвестни слухове? Държа!
Проницателните сини очи на Слънцар Четиринадесети сякаш се превърнаха в остриета и той каза, без да повишава глас:
— Туземецо Селдън, ние отдавна си сътрудничим с Четър Чувек. За туземец ни се виждаше почтен и заслужаващ доверие индивид. За туземец! Когато той ви доведе вас двамата и поръчителства да ви защищаваме, ние му обещахме. Само че Чувек, каквито и добродетели да има, все пак си е туземец, и няма да крия, че таяхме лоши предчувствия. Изобщо не бяхме сигурни каква може да бъде вашата или неговата истинска цел.
— Нашата цел е знанието — настоя Селдън. — Академичното знание. Туземката Венабили е историк, а и аз изпитвам интерес към историята. Защо да не се интересуваме от микогенската история?
— На първо място, защото ние не искаме да се интересувате. Във всеки случай изпратихме при вас две от нашите доверени Сестри. Те трябваше да ви сътрудничат и да се опитат да открият какво търсите, но най-вече — какъв беше онзи израз, дето вие обичате да употребявате? — да ви водят за носа. И то по такъв начин, че да не сте съвсем сигурни в онова, което става — Слънцар Четиринадесети се усмихна, ала усмивката му бе мрачна. — Дъждокапка Четиридесет и пета — продължи той — тръгна да пазарува с туземката Венабили, но в случващото се при тези излизания нямаше нищо нередно. Естествено ние получавахме пълен отчет. Дъждокапка Четиридесет и трета ти показа, туземецо Селдън, нашите микроферми. Може би си я заподозрял за готовността й да те придружава сама — нещо, което е съвършено немислимо за нас, но сигурно си разсъдил, че онова, което се отнася за Братята, не се отнася за туземците, и си се поласкал, че това несериозно разсъжденийце я е накарало да отстъпи. Тя се е съгласила на твоето желание, макар и с цената на значителна част от душевното си равновесие. И най-накрая ти си помолил за Книгата. Ако ти я беше дала прекалено лесно, може би щеше да възбуди подозренията ти, така че Сестрата се е престорила, че изпитва, перверзно желание, което единствено ти би могъл да задоволиш. Нейната саможертва няма да бъде забравена… Доколкото разбирам, туземецо, все още разполагаш с Книгата, и предполагам, че тя и сега е у теб. Може ли да я получа?
Математикът седеше, потънал в горчиво мълчание.
Набръчканата ръка на Слънцар Четиринадесети остана все тъй ненатрапчиво протегната и той добави:
— Колко по-добре ще е така, отколкото да ти бъде отнета със сила…
И Селдън я подаде. Върховният старейшина прелисти страниците, сякаш да се увери, че нищо лошо не се е случило с нея.
— Ще ни се наложи да я унищожим внимателно по одобрения начин — леко въздъхна той. — Тъжно! Е, след като вече бе получил Книгата, туземецо Селдън, ние, разбира се, не се изненадахме, когато тръгна към Сакраториума. Непрекъснато бяхте наблюдавани, защото не мислете, че който и да било Брат или Сестра, дето не е съвсем отнесен, няма само с един поглед да разбере, че сте чужденци. Щом зърнем шапчица, веднага я разпознаваме, а на Микоген има не повече от седемдесет такива — почти всички са на туземци, пристигнали по официални дела, и докато са тук, те остават през цялото време в светските държавни сгради. Така че вас не само са ви забелязвали, но и безпогрешно са ви идентифицирали — отново и отново. Възрастният Брат, когото срещнахте, внимателно ви съобщи за Библиотеката и за Сакраториума, но освен това се погрижи да ви каже какво ви е забранено да вършите, тъй като ние не искахме да ви вкарваме в капан. Къснебе Втори също ви предупреди — и то съвсем убедително. И въпреки това вие не се отказахте. Магазинът, от който купихте двата шарфа — продължи след малка пауза Слънцар Четиридесети — незабавно ни изпрати съобщение и оттам ние разбрахме намеренията ви. Постарахме се Библиотеката да бъде празна; библиотекарят бе инструктиран да не ви поглежда; постарахме се в Сакраториума да няма много хора. Единственият Брат, който по погрешка ви заговори, едва не провали всичко, но бързо се отдръпна, когато осъзна с кого си има работа, а след това дойде тук. Както виждате, ние по никакъв начин не сме ви примамили насам. Дойдохте в резултат от собствените си действия и онова, което искам да ви запитам още веднъж е: защо?
Този път заговори Дорс. Гласът й беше твърд, погледът — стоманен.
— Ще ти кажем още веднъж, микогенецо. Ние сме учени, за нас знанието е свещено, и то е единственото, което ни интересува. Вие не ни примамихте тук, но не ни и спряхте, както можехте да сторите, преди изобщо да доближим тази сграда. Вие отстранихте пречките от пътя ни и ни улеснихте да поемем по него, а дори и само това може да се смята като подмамване. Нанесохме ли някаква вреда? Мисля, че по никакъв начин не обезпокоихме сградата, тази стая или това. — Тя посочи робота. — Пред нас е един мъртъв къс метал, който криете тук; сега ние знаем, че той е мъртъв, и това бе всичкото знание, което дирехме. Предполагахме, че то ще има много по-голямо значение, и сме разочаровани, но сега, когато знаем какво е в действителност, ще се махнем — и, ако желаете, ще напуснем и самия Микоген.
Слънцар Четиринадесети слушаше със съвършено безизразно лице, а когато историчката привърши, той се обърна към Селдън:
— Този робот — такъв, какъвто го виждате, е символ; символ на онова, което ние сме загубили и което вече не притежаваме; на всичко, което хилядолетия наред не сме забравили и което възнамеряваме някой ден да си върнем. Тъй като той е единственото материално и автентично нещо, което ни е останало оттогава, ни е много скъп — и все пак за твоята жена представлява просто „мъртъв къс метал“. Присъединяваш ли се към тази преценка, туземецо Селдън?
— Ние сме членове на общества — отвърна внимателно запитаният — несвързани от общо минало. Живеем в настоящето, което смятаме за продукт на цялото минало, а не само на един отдавна отлетял
