— Бих казал, че хипотезата е доста несигурна.
С обезсърчена физиономия Селдън се накани да се обади, несъмнено за да се съгласи с него, но ръката на Чувек, която леко лежеше на коляното му, го стисна съвсем недвусмислено.
— Възможно е, Върховни старейшино — заяви той — но императорът не мисли така. А когато споменавам Клеон Първи, който сам по себе си е доста дружелюбен човек, аз всъщност имам предвид Демерцел, чиито амбиции няма защо да ти обяснявам. Те двамата твърде много биха искали да се доберат до тези учени, така че именно затова аз ги доведох тук — за да бъдат в безопасност. Изобщо не очаквах, че ти ще свършиш работата на Демерцел вместо самия него, като му ги предадеш.
— Извършиха едно престъпление, което…
— Да, знам, Върховни старейшино, но то е престъпление единствено защото ти си решил да го наречеш така. Не е причинена никаква вреда.
— Беше накърнена нашата вяра, нашите най-дълбоки чувства…
— Представи си колко по-лошо би било, ако психоисторията попадне в ръцете на Демерцел. Да, признавам, че от нея може и нищо да не излезе, но допусни за миг, че все пак се получи нещичко и че имперското правителство го използва — да предсказва какво се задава, да предприема мерки, въоръжено с предвиждания, с които никой друг не разполага — фактически да ръководи създаването на едно алтернативно бъдеще, което повече ще устройва империята.
— Е?
— Съмняваш ли се, Върховни старейшино, че това алтернативно бъдеще ще се отличава със засилена централизация? В момента, както ти много добре знаеш, империята от столетия е подложена на центробежни влияния. Сега много светове й се подчиняват само на думи, а на практика се самоуправляват. Дори тук, на Трантор, има децентрализация. Да вземем за пример Микоген — той до голяма степен е независим от имперското влияние. Ти управляваш като Върховен старейшина и до теб не стои никакъв имперски офицер, за да надзирава твоите действия и решения. Колко време, мислиш, ще продължи това, когато хора от типа на Демерцел започнат да нагаждат бъдещето по свой вкус?
— Продължаваш с най-произволни разсъждения — каза Слънцар Четиринадесети — но признавам, че те са твърде смущаващи.
— От друга страна, ако тези учени успеят да доведат докрай задачата си — би могъл да кажеш, че това „ако“ е твърде малко вероятно, но то все пак си остава — тогава те положително ще си спомнят, че си им спестил всичко онова, което би могъл да не им спестиш. И ще е напълно възможно да уредят такова бъдеще, което ще позволи на Микоген да бъде даден собствен свят; свят, дето ще може да бъде тераформиран в близко подобие на Изгубения. А дори и те двамата да забравят твоята доброта, аз ще бъда до тях, за да им я припомня.
— Хубаво, но… — започна Слънцар Четиринадесети.
— Хайде — рече Чувек — не е трудно да се отгатне какво ти минава през ума. Че от всички туземци най-малко трябва да вярваш на Демерцел, нали? Ала макар шансът за психоисторията да е малък (ако не бях честен с теб, не бих го признал), той все пак не е нулев; и ако донесе възстановяване на Изгубения свят, какво повече би могъл да искаш? Какво не би рискувал ти срещу дори и най-нищожната вероятност това да стане? Хайде, аз ти обещавам, а знаеш, че не давам лесно обещания. Освободи ги и избери мъждукащия шанс за съкровената си мечта пред липсата на каквато и да било надежда.
Последва мълчание, прекъснато от въздишката на Върховния старейшина.
— Не зная как се получава така, туземецо Чувек, но всеки път, когато се срещнем, ти ме убеждаваш в нещо, което аз всъщност не искам да направя.
— Подвел ли съм те някога?
— Не, но никога не си ми предлагал толкоз малък избор.
— Нито пък толкоз висока възможна отплата. Едното уравновесява другото.
Слънцар Четиринадесети кимна с глава.
— Прав си. Вземи тия двамата и ги отведи от Микоген, та никога повече да не ги виждам, освен ако дойде време, когато… Това обаче сигурно няма да стане, докато съм жив.
— Може би не, Върховни старейшино. Твоите хора обаче чакат търпеливо от двадесет хиляди години, така че би ли възразил да го правят още… двеста?
— Не ми се ще да чакам и миг, но моите хора ще изтърпят толкова, колкото трябва. — Той се изправи и каза: — Аз ще прочистя пътя. Вземи ги и върви!
59
Най-после отново се намираха в тунел. Когато бягаха от Имперския сектор в Стрилингския университет, Чувек и Селдън бяха пътували през един тунел. Сега се намираха във втори — от Микоген за… — Математикът не знаеше за къде. Колебаеше се дали да попита. Лицето на журналиста изглеждаше като издялано от гранит и съвсем ясно личеше, че той не желае никакви разговори.
Чувек седна на предната седалка на четириместната кола, а мястото до него остана празно. Селдън и Дорс си поделиха задната седалка.
Ученият пое риска да се усмихне на спътничката си, която не преставаше да се чумери.
— Нали е приятно отново да си в истински дрехи?
— Никога повече — възкликна Дорс с разтърсваща искреност — няма да нося или да поглеждам каквото и да било, дето наподобява фуста! И никога, при никакви обстоятелства няма да нося шапчица. Всъщност сигурно ще ми стане чоглаво, ако дори само зърна някой естествено плешив човек.
И все пак именно тя зададе въпроса, който Селдън се колебаеше да подхвърли.
— Четър — рече доста нервно историчката — защо не ни кажеш къде отиваме?
Чувек се извърна настрани и погледна мрачно назад към двамата.
— Някъде — отвърна той — където може би ще ви бъде трудно да се наврете между шамарите, макар да не съм сигурен, че такова място съществува.
Дорс моментално оклюма.
— Наистина, Четър, грешката е моя. В Стрилинг оставих Хари да иде на Горната страна, без да го придружа. В Микоген го придружих, но изобщо не трябваше да му позволя да влезе в Сакраториума.
— Аз категорично го бях решил — възрази Селдън. — Ти в никакъв случай не си виновна.
Чувек не направи каквото и да е усилие да разпределя вината.
— Доколкото разбрах — рече той — искал си да видиш робота. Имаше ли някаква причина за това? Можеш ли да ми я кажеш?
Математикът усети, че се изчервява.
— Сбърках, Четър. Не ми е ясно какво точно съм очаквал или съм се надявал да видя. Ако знаех какво има в Гнездото, никога не бих си дал труда да отида там. Можеш спокойно да го наречеш пълно фиаско.
— Но, Селдън, все пак нещо си се надявал да видиш! Моля те, кажи ми. Ако желаеш, помисли. Пътуването ще трае дълго…
— Работата, Чувек, е, че подозирах за съществуването на роботи с човешка форма; говори се, че са били дълговечни, че поне един от тях може още да е жив и да се намира в Гнездото. Там наистина имаше робот, ала той беше метален, най-вероятно мъртъв и служеше единствено като символ. Само да знаех…
— Да! Само да знаехме и нямаше да има нужда от каквито и да било изследвания. Откъде взе информация за човекоподобните роботи? Тъй като никой местен жител не би обсъждал с теб този въпрос, в момента аз мога да се сетя само за един източник. Микогенската Книга — едно печатно томче със собствено захранване на древен аврорски и съвременен галактически. Прав ли съм?
— Да.
— И как се сдоби с екземпляр от нея?
Селдън помълча, сетне измърмори:
— Малко е притеснително…
— Аз не се притеснявам лесно, човече.
Ученият му разправи и Чувек си позволи по лицето му да премине съвсем бегла усмивка. После
