Тръгнаха покрай стената, отминавайки изглед след изглед, като се опитваха край всеки да изчакват различен интервал от време, докато историчката не сграбчи ръката на Селдън. Между два екрана се забелязваха линии, които очертаваха неясен правоъгълник.
— Врата — рече тя, а сетне понамали увереността си с едно: — Как мислиш?
Селдън се огледа крадешком. Ужасно удобно беше, че в съответствие с оплаквателната атмосфера всяко лице, което не се бе втренчило в някой телевизионен екран, бе сведено в тъжна концентрация към пода. (Ала микогенецът, който преди малко се бе обърнал към тях, очевидно беше забелязал съществуването им.)
— Как мислиш, че се отваря? — попита ученият.
— С входна плочка.
— Нищо такова не виждам.
— Просто не е отбелязана, но ей там е леко обезцветено. Откри ли мястото? Колко длани, колко пъти…
— Ще пробвам. Наблюдавай наоколо и ако някой погледне насам, ме сритай.
Притаи дъх, докосна безуспешно обезцветеното място, а сетне постави цялата си ръка върху него и натисна.
Вратата тихо се отвори — без изскърцване, без стържене. Селдън пристъпи вътре колкото се може по- бързо и Дорс го последва. Вратата се затвори след тях.
— Въпросът е — отбеляза спътничката му — дали някой не ни видя.
— Старейшините трябва често да минават оттук — предположи той.
— Да, но дали ще приемат, че и ние сме старейшини?
Селдън поизчака малко и каза:
— Ако ни бяха забелязали и ако някой си бе помислил, че нещо не е наред, вратата сигурно щеше да се разтвори още веднъж, петнайсет секунди след като влязохме.
— Възможно е — сухо вметна Дорс — а също така е възможно от тази й страна да няма нищо за гледане или вършене и никой да не го е еня, загдето влязохме.
— Тепърва ще разберем — измърмори математикът.
Доста тясното помещение, в което се озоваха, бе тъмноватичко, но щом пристъпиха по-напред, осветлението се усили. Наоколо имаше кресла — широки и удобни, малки масички, няколко кушетки, един дълбок и висок хладилник, шкафове.
— Ако това е Гнездото на старейшините — рече Селдън — значи са се обзавели направо разкошно, въпреки аскетизма на самия Сакраториум.
— Както и би могло да се очаква — кимна Дорс. — Аскетизмът сред управляващата класа е много рядко явление, освен ако не е само за пред хората; можеш да си запишеш това в бележника за психоисторически афоризми. — Тя се огледа. — Тук също няма никакъв робот.
— Спомни си, че на едно гнездо му прилича да е нависоко, а този таван е нисък — отбеляза ученият. — Трябва да има и горни етажи, а това сигурно води към тях. — И той посочи една щедро застлана с килими стълба.
Но не тръгна към нея, а объркано се огледа наоколо.
Дорс предположи какво търси.
— Забрави за асансьорите! На Микоген има култ към примитивизма. Тук няма да намериш никакви подобни машинарии. Нещо повече, аз съм съвсем сигурна, че ако стъпим върху долното стъпало, то няма да започне да се движи нагоре. Ще трябва да се изкатерим. Може би няколко етажа…
— Да се изкатерим?!
— Ако изобщо води нанякъде, би следвало да е към Гнездото. Искаш ли да го видиш, или не?
Тръгнаха заедно към стълбището и започнаха да се изкачват.
Отминаха цели три етажа, като междувременно светлината забележимо и постоянно намаляваше. Селдън дълбоко си пое въздух и прошепна:
— Смятам, че съм в добра форма, но мразя да се катеря.
— Не си навикнал на точно този вид физическо усилие. — Дорс не показваше никакви признаци на умора.
На върха на третата поредица от стъпала стълбището свърши и пред тях се появи друга врата.
— Ами ако е заключена? — рече Селдън по-скоро на себе си. — Ще се опитаме ли да я разбием?
— Защо да е заключена — възрази историчката — след като долната не беше? Ако това е Гнездото на старейшините, мисля, че трябва да има табу никой освен тях да не идва тук. А табуто е по-силно от всяка ключалка.
— Само що се отнася до онези, към които е насочено — възрази Селдън, но кой знае защо изобщо не помръдна към вратата.
— След като се колебаеш, все още има време да се върнем — подхвърли Дорс. — Всъщност аз бих те посъветвала да направим именно това.
— Колебая се единствено понеже не знам какво ще открием вътре. Ако е празно…
И изведнъж добави с доста по-висок глас:
— Тогава ще е празно! — След което натисна входния панел.
Вратата се отдръпна тихо и бързо и двамата неволно отстъпиха крачка назад, изненадани от светлината, която ги заля отвътре.
Там, обърната с лице към тях, с очи, оживени от светлинка, и полуповдигнати ръце, с единия крак леко по-напред от другия, проблясвайки с бледожълто метално сияние, стоеше човешка фигура. За няколко мига на Селдън му се стори, че тя носи плътно прилепнала туника, но при по-внимателно вглеждане ставаше явно, че туниката е просто част от конструкцията на предмета.
— Това е робот — с благоговение промълви той. — Само че метален.
— Още по-лошо — рече Дорс, като бързо пристъпи настрани в едната посока, а след това и в другата. — Очите му не ме следват. Ръцете му не потрепват. Той не е жив — ако изобщо може да се каже, че един робот е жив.
И точно в този момент някакъв мъж — несъмнено мъж — пристъпи иззад робота и рече:
— Сигурно не може. Аз обаче съм жив.
Почти механично Дорс пристъпи напред и зае мястото си между Селдън и мъжа, появил се така неочаквано.
57
Ученият я побутна настрани — може би малко по-грубо, отколкото бе възнамерявал.
— Нямам нужда от защита. Това е нашият стар приятел Слънцар Четиринадесети.
Възрастният мъж, който бе застанал пред тях, носеше двоен шарф, което може би бе негово право като върховен старейшина.
— А вие сте туземецът Селдън — каза той.
— Разбира се — отговори математикът. — Пък това, въпреки мъжките й одеяния, е туземката Венабили.
Дорс не каза нищо.
— Вие, туземецо, разбира се, сте прав — подхвана Слънцар Четиринадесети. — За вас от моя страна няма никаква физическа заплаха. Моля, седнете. И двамата. Тъй като вие не сте Сестра, туземко, няма защо да се оттегляте. Ето там място; ако цените подобна чест, ще ви съобщя, че вие ще бъдете първата жена, която е сядала на него.
— Не ценя подобна чест — отвърна Дорс дума по дума, за да ги подчертае.
Слънцар Четиринадесети кимна.
— Както искате. Аз също ще седна, защото трябва да ви задам няколко въпроса, а не ми се ще да го правя стоешком.
Настаниха се в един ъгъл на помещението. Очите на Селдън се отместиха към металната фигура.
— Това наистина е робот — каза върховният старейшина.
— Зная — кратко отвърна ученият.
