Тя се навъси.
— Защо?
— Не е безопасно, а не искам да те излагам на риск.
— Тук съм, за да те защищавам — отвърна тя меко, но настойчиво.
— Че каква защита можеш да ми дадеш? Аз съм способен да се защищавам и сам, макар ти да не мислиш така. И само ще се затрудня, ако ще трябва да пазя и теб. Не ти ли е ясно?
— Недей да се безпокоиш за мен, Хари — отвърна Дорс. — Безпокойството е моя работа — и тя потупа шарфа си там, където той пресичаше пространството между забулените й гърди.
— Понеже Чувек те е помолил?
— Понеже съм получила такава заповед.
Историчката стисна ръката му току над лакътя и той отново се изненада от силния й хват.
— Знаеш, че съм против това, Хари — рече тя — но ако чувстваш, че трябва да влезеш, аз също ще го направя.
— Добре тогава. Но ако стане нещо и видиш, че можеш да се отскубнеш, бягай. Не се безпокой за мен.
— Хари, просто си хабиш думите. А освен това ме обиждаш.
Селдън докосна входния панел, вратата се плъзна настрани и двамата минаха почти едновременно.
56
Просторно помещение; още по-просторно, защото в него нямаше нищо, което да наподобява мебел. Нито столове, нито пейки, нито каквито и да било седалки. Нито подиум, нито завеса, нито украса. Никакви лампи, само меко, еднообразно, нефокусирано осветление. Стените обаче не бяха съвсем голи. Тук-там имаше и малки примитивни телевизионни екрани, подредени на различно разстояние един от друг и на различна височина по начин, който не бе лесен за запомняне. Всички до един светеха и явно бяха двумерни. От мястото, където се намираха, не се забелязваше дори намек за трето измерение, още по-малко пък полъх от истинска холовизия.
Вътре имаше хора. Не бяха много и нийде не се оформяха групички. Всички стояха сами и — също като телевизионните екрани — в ред, който не бе лесен за запомняне. Всички с бели фусти, всички с шарфове.
Почти пълна тишина. Никой не говореше в общоприетия смисъл на тази дума. Неколцина едва-едва местеха устни, тихо мърморейки. Тези, които вървяха, го правеха крадешком, вперили поглед в земята.
Атмосферата твърде много приличаше на погребална.
Селдън се приведе към Дорс, която незабавно сложи пръст пред устните си, а сетне му посочи един от телевизионните екрани. На него се виждаше идилична градина, обсипана с цветове; камерата бавно ги обхождаше.
Тръгнаха заедно натам, като имитираха походката на останалите — бавни стъпки, меко полагане на стъпалото на земята.
Когато стигнаха на половин метър от екрана, се чу приятен, убеждаващ глас:
— Градината на Антенин според репродукции от древни пътеводители и фотоси, разположена в подножието на Еос. Забележете, че…
Дорс зашепна така тихо, че Селдън с мъка долови гласа й заради звука от приемника:
— Включва се, когато някой го наближи, и ще се изключи, ако направим крачка назад. Щом сме достатъчно близо, ще можем да говорим под прикритие. Само не ме поглеждай и млъкни, ако ни наблюдават.
Привел глава и отпуснал ръце с преплетени пръсти (вече беше забелязал, че тук това е предпочитана поза), Селдън каза:
— Очаквам всеки миг някой да завие.
— Нищо чудно. Те оплакват своя изгубен свят — отвърна Дорс.
— Надявам се, че от време на време сменят програмите. Направо е убийствено да гледаш винаги едни и същи ленти.
— Сигурно са различни — предположи историчката, след като плъзна очи насам-натам. — Може би периодично ги сменят. Не зная.
— Чакай! — мъничко по-високо се обади Селдън. После снижи глас. — Ела насам.
Дорс се намръщи, тъй като не разбра съвсем точно думите му, но той си помогна с глава. Отново тръгнаха крадешком, ала сега неговите крачки станаха по-дълги, сякаш му се искаше да увеличи скоростта. Дамата го настигна и рязко, макар и само за миг, го дръпна за фустата. Той забави ход.
— Тук има роботи — обясни, щом към картината се прибави и говор.
На екрана се виждаше част от някакво имение с неравна морава и редица от жив плет на преден план, както и три странни предмета, които можеха да се опишат единствено като роботи. Бяха очевидно метални и смътно човекоподобни по форма.
Записът поясни:
— Това е наскоро конструиран изглед от изграждането на прочутото Уендъмско имение от трети век. Роботът, който виждате в центъра, се е наричал Бендар и според архивите е служил двадесет и две години, преди да бъде заменен.
— „Наскоро конструиран“ — повтори Дорс. — Значи би трябвало да сменят филмите. — Освен ако не казват „наскоро конструиран“ за нещо, направено преди хиляда години.
Към телевизионния екран бавно приближи един микогенец и с тих, макар и не като шепота на Селдън и Дорс глас каза:
— Поздрави, Братя.
Каза го, без да погледне към тях, и след един неволен и стреснат поглед, който му хвърли, Селдън бързо извъртя глава настрани. Дорс пък изобщо не вдигна очи.
Математикът се поколеба как да реагира. Мицелий Седемдесет и втори беше споменал, че в Сакраториума не се говори. Може би преувеличаваше? В края на краищата нали бе казал, че от дете не е влизал тук.
В безизходицата си реши, че трябва да прояви поне елементарна любезност и шепнешком отвърна:
— И на теб, Братко, поздрави.
Нямаше никаква представа дали това е правилната формула за отговор, нито пък дали изобщо има някаква формула, но другият като че ли не забеляза нищо нередно в нея.
— За вас в Аврора — каза оня.
— И за теб — рече Селдън и понеже му се стори, че мъжът очаква още нещо, добави „в Аврора“. Последва почти неуловимо смъкване на напрежението. Селдън почувства, че челото му се е овлажнило.
— Прекрасно е! — продължи микогенецът. — Не съм го виждал по-рано.
— Изкусна направа — потвърди Селдън. А сетне в пристъп на дързост добави: — Загуба, която не трябва да се забравя.
Другият като че ли се сепна, но после рече:
— Воистина, воистина — и се отдалечи.
Дорс изсъска:
— Не рискувай. Не говори неща, които не ти се налага да казваш.
— Стори ми се естествено. Във всеки случай това наистина е скорошно. Само че тия роботи ме разочароват. Очаквах, че така ще изглеждат автоматите. Искам да видя органичните модели… хуманоидите.
— Мисля, че ако са съществували — отбеляза след известно колебание Дорс — не ще да са ги използвали за градинска работа.
— Вярно — кимна Селдън. — Трябва да намерим Гнездото на старейшините.
— Ако и то изобщо съществува. Май в тази празна пещера няма нищо друго освен… празна пещера.
— Нека да погледнем все пак.
