Удовлетворени от постигнатото, двамата застанаха на разстояние и започнаха да се изучават един друг. На обиято на Хари блестеше яркочервена драконоподобна фигура, откроявайки се на по-светъл фон от същия цвят. А по-незабележимото обия на Дорс имаше само една контрастираща ивица, минаваща през централната му част.
— Напълно достатъчно — изкоментира тя — за да покаже добър вкус. — И изхлузи шарфа през главата си.
— Сега — рече Селдън — ги сгъваме и прибираме в някой от вътрешните джобове. Моята кредитна плочка — всъщност Четъровата — и ключът от стаята са в този, а от другата страна съм пъхнал Книгата.
— Книгата? Защо ти е да я разнасяш насам-натам?
— Налага се. Мисля, че всеки, който влиза в Сакраториума, е длъжен да има у себе си екземпляр от нея. Ако е нужно, двамата ще караме с една и сигурно никой няма да забележи. Готова ли си?
— Едва ли някога ще съм съвсем готова, но идвам с теб.
— Пътуването ще е дълго, имай предвид. Би ли проверила моята шапчица… да не би някои косъмчета пак да стърчат? И не си чеши главата.
— Няма. Изглеждаш съвсем наред.
— И ти.
— А освен това нервничиш.
Селдън се усмихна накриво.
— Познай защо!
Дорс импулсивно се пресегна и стисна ръката му, а сетне, сякаш изненадана от самата себе си, отдръпна пръсти. Погледна надолу и заоправя бялата си фуста. Математикът, сам учуден и някак си странно доволен, се прокашля и рече:
— Добре, хайде да вървим.
XII. ГНЕЗДОТО
РОБОТ — Термин, използван в древните легенди на някои светове, за онова, което по-често се нарича „автомат“. Роботите се описват с, общо взето, човешка форма и направени от метал, макар да се предполага, че някои са били псевдоорганични. Разпространено е схващането, че по време на Бягството Хари Селдън е видял истински робот, но първоизточникът на това твърдение е съмнителен. Никъде в обемистите си писания той не споменава и дума за роботи, въпреки че…
55
Не ги забелязаха.
Хари Селдън и Дорс Венабили повториха пътуването от предния ден, като този път почти никой не ги погледна дори веднъж. На няколко пъти трябваше да отместват коленете си встрани, за да дадат възможност на пътник, седнал на вътрешно място, да мине покрай тях, за да излезе. Двамата бързо разбраха, че щом някой се качи, трябва да се изместят навътре, ако до тях има празно място.
Този път по-бързо се умориха от миризмата на непрани фусти, тъй като вниманието им не се отклоняваше толкоз лесно от онова, което ставаше отвън.
Накрая обаче все пак стигнаха.
— Ей това е Библиотеката — тихо каза Селдън.
— И на мен тъй ми се струва — потвърди Дорс. — Най-малкото, това е зданието, дето вчера ни го показа Мицелий Седемдесет и втори.
Двамата бавно поеха към сградата.
— Дишай дълбоко — рече Селдън. — Ето го първото препятствие.
Вратата пред тях бе отворена, светлината — приглушена. Пет широки каменни стъпала водеха нагоре. Застанаха на най-долното и изчакаха няколко мига, преди да осъзнаят, че тежестта им не е накарала стъпалата да се задвижат. Дорс направи лека гримаса и подкани с жест спътника си.
Изкачиха се заедно по стълбите, чувствайки се неловко заради Микоген и по-точно — загдето той е толкова изостанал. Минаха през вратата и там, зад бюрото непосредствено до нея, седеше един мъж, изгърбен над най-простия и тромав компютър, който Селдън някога бе виждал.
Мъжът не ги погледна. Няма нужда, помисли си математикът. Бяла фуста, лиса глава — всички микогенци изглеждаха дотолкова еднакви, че окото се плъзгаше по тях, а това в момента беше само от полза.
Мъжът зад бюрото попита, без дори да вдигне очи:
— Учени?
— Учени — отвърна Селдън.
Уредникът наклони глава към една врата.
— Влизайте. Добро прекарване.
Тръгнаха навътре и се оказа, че — доколкото можеха да видят — са единствените, ако се изключи мъжът на вратата. Или Библиотеката не беше от най-посещаваните заведения, или учените бяха кът, или, което бе най-вероятно, важаха и двете предположения.
Селдън прошепна:
— Мислех, че сигурно ще трябва да представим нещо като лиценз или разрешително и че ще ми се наложи да се оправдавам, задето съм го забравил.
— Той сигурно при всички случаи щеше да се зарадва, че сме дошли. Виждал ли си някога подобно мъртвило? Ако едно място може да бъде мъртво — както, да речем, някой човек — сега сякаш се намираме в труп…
Повечето от книгите бяха печатни, също като тази във вътрешния джоб на Селдън. Дорс бавно тръгна покрай рафтовете, за да ги проучи.
— Стари книги — отбеляза тя. — Или поне повечето от тях. Една част — класика, друга — без никаква стойност.
— Външни ли са? Имам предвид — немикогенски?
— О, да. Ако имат свои собствени, би трябвало да ги съхраняват някъде другаде. Това тук е, за да могат бедните самозвани ученчета като онзи, вчерашния, да правят безсмислени проучвания… Ха, ето реферативния отдел. Тук има една „Имперска енциклопедия“, която е най-малко отпреди петдесет години. И един компютър.
Тя протегна ръце към клавиатурата, но Селдън я спря:
— Чакай. Нещо може да тръгне на зле и да се забавим.
Той посочи към дискретния указател над един самостоятелен стелаж с книги, на който светеше „Към Сакр ториума“. Второто „а“ от думата бе угаснало, може би наскоро, а може би просто на никого не му пукаше. (Империята, помисли си Селдън, наистина е в упадък.) Всички нейни части, включително Микоген.
Огледа се. Бедната Библиотека, тъй нужна за тукашната гордост и вероятно тъй полезна на старейшините, които може би я използваха, за да откриват трохички, подкрепящи собствените им вярвания, и представящи ги като убеждения на учените — туземци, бе все още празна. Никой не бе влязъл след тях.
И тогава, на прага, внезапно осъзнал, че минат ли и второто препятствие, няма да има връщане назад, той помоли:
— Дорс, не идвай с мен.
