това щяхме да го пипнем. Правех си сметка да се отплатим с някоя незначителна отстъпка — важна за Микоген, но съвършено незначителна за нас — и не смятах да играя пряка роля в подготовката. Работата трябваше да се ръководи фино.
— И аз мисля тъй — рече Клеон — само че тя се е провалила. Нима кметът на Микоген…
— Той се титулува Върховен старейшина, сир.
— Не се хващай за някакви си титли. Нима този Върховен старейшина отказа?
— Напротив, сир, съгласи се и математикът Селдън хлътна право в клопката.
— Е, и?
— Позволили му да напусне здрав и читав.
— Защо? — с негодувание попита Клеон.
— Не съм напълно сигурен, сир, но подозирам, че някой е предложил по-висока цена.
— Кой? Кметът на Што?
— Възможно е, сир, макар да се съмнявам. Държа Што под непрекъснато наблюдение. Ако бяха докопали математика, досега щях да узная.
Императорът вече не просто се мръщеше, а се беше ядосал истински.
— Демерцел, това е много лошо. Ужасно съм недоволен. Подобен провал ме кара да мисля, че ти може би вече не си онзи човек, който беше навремето. Какви мерки ще предприемем против Микоген за такова явно пренебрегване на императорските желания?
Първият министър се поклони ниско, сякаш за да отбегне по този начин разразилата се буря, но в гласа му прозвучаха стоманени нотки.
— Сир, би било грешка да предприемем каквито и да са действия против Микоген точно сега. Разривът, който ще последва, ще бъде добре дошъл за Што.
— Но нещо трябва да направим!
— Може би не, сир. Нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат.
— Как тъй да не са толкова лоши?
— Вие, сир, навярно помните, че този математик беше убеден, че психоисторията е непрактична.
— Разбира се, че помня, но нали това нямаше значение? Поне за нашите цели?
— Не е изключено и да няма. Само че, сир, ако психоисторията може да стане практична, тя ще бъде безкрайно по-полезна за целите ни. А от онова, което успях да установя, сега математикът се опитва да направи психоисторията практически приложима. Неговото богохулно деяние в Микоген било, така разбрах, част от опита му да реши тъкмо този проблем. В такъв случай, сир, за нас може да се окаже изгодно да го оставим на спокойствие. Ще ни свърши по-добра работа, ако го хванем, когато е по-близо до победата си или дори вече я е постигнал.
— Не и ако кметът на Што се добере пръв до него.
— Аз ще се погрижа това да не се случи.
— По същия начин, по който успя да го измъкнеш от Микоген?
— Следващия път няма да сбъркам, сир — хладно заяви Демерцел.
— И наистина по-добре недей — кимна императорът. — Не бих толерирал втора грешка в това отношение.
А после кисело добави:
— Струва ми се, че нощес няма да мога да мигна.
61
Джайрад Тайсалвър от сектор Дал беше нисък. Главата му едва стигаше до носа на Селдън. Той обаче, изглежда, не се притесняваше от това. Имаше хубави, правилни черти на лицето, лесно се усмихваше и с гордост носеше дебелите си черни мустаци и ситно къдрава коса.
Живееше заедно с жена си и малката си дъщеря в апартамент от седем миниатюрни стайчета, който се поддържаше педантично чист, но почти без никакво обзавеждане.
— Извинявам се, гу’син Селдън и гу’жа Венабили — рече Тайсалвър — че не мога да ви дам лукса, към който трябва да сте привикнали, но Дал е беден сектор, а аз дори не съм сред най-прокопсалите от нашите хора.
— Значи ние имаме още по-големи основания — отговори Селдън — да ви се извиним, загдето ви обременяваме със своето присъствие.
— Няма никакво бреме, гу’син Селдън. Гу’син Чувек уреди да ни се плаща щедро, задето ще използвате скромното ни жилище, и парите щяха да са добре дошли, дори и вие да не бяхте — а вие също сте — добре дошли.
Селдън се сети какво му каза на раздяла журналистът, когато най-накрая пристигнаха в Дал.
— Виж, приятелю — заяви тогава той — това е третото място, което ти уреждам като убежище. Всички знаят, че първите две са извън обсега на имперските власти, което само по себе си би могло да привлече вниманието им; в края на краищата за теб точно те са логичните. Това тук обаче е различно. То е бедно, незабележително и на практика в известно отношение несигурно. За беглец не е естествено убежище, така че императорът и неговият началник канцелария може и да не се сетят да погледнат насам. При това положение ще имаш ли нещо против този път да не се забъркваш в разни каши?
— Ще опитам, Четър — леко обиден отвърна Селдън. — Само те моля да разбереш, че аз не си търся белята. Просто се мъча да науча онова, за което спокойно могат да ми отидат и тридесет живота…
— Разбирам — кимна Чувек. — Твоите усилия в учението те отведоха на Горната страна в Стрилинг и в онуй Гнездо в Микоген, а в Дал ще те откарат кой знае къде. Що се отнася до теб, доктор Венабили, зная, че си се старала да се грижиш за Селдън, но ще трябва да го правиш по-настоятелно. Вкарай си в главата, че той е най-важният човек на Трантор, или дори в Галактиката, и че на всяка цена трябва да бъде в безопасност.
— Ще продължа да правя всичко, което е по силите ми — наежено заяви Дорс.
— Колкото до вашите домакини, те си имат своите особености, но определено са добри хора. Опитайте се да не ги въвличате в неприятности.
Във всеки случай поне Тайсалвър като че не предчувстваше никакви неприятности от страна на новите си наематели и удоволствието му от тяхната компания — като оставим настрана парите за наема, дето щеше да получава — изглеждаше напълно искрено.
Той никога не бе излизал извън Дал и апетитът му към разкази за далечни места беше огромен. Жена му също слушаше, кимайки и усмихвайки се, а дъщеря им, пъхнала пръст в устата си, току надзърташе иззад вратата.
Обикновено след вечеря, когато цялото семейство се събираше, Селдън и Дорс започваха да разправят за Външния свят. Храната бе достатъчно изобилна, но безвкусна и често пъти груба. Толкова скоро след пикантните ястия на Микоген тя почти не можеше да се яде. „Масата“ представляваше дълга лавица покрай едната стена и всички хапваха прави.
Внимателният разпит, на който ги подложи Селдън, му разкри факта, че сред даляните това като цяло е обичайно явление и не се дължи на необикновена бедност. Разбира се, обясни госпожа Тайсалвър, измежду хората на високи държавни длъжности в Дал има и такива, които са склонни да възприемат всевъзможни упадъчни обичаи като например столове — тя ги нарече полици за тела — но стабилната средна класа гледаше на това с лошо око.
Колкото и да не одобряваше ненужния лукс, семейство Тайсалвър все пак обичаше да слуша за него, като следеше разказа с истинска канонада от цъкания с език, когато станеше дума за матраци, поставени върху крака, за натруфени ракли и гардероби и за свръхизобилие от кухненска посуда.
Слушаха описанието на микогенските обичаи, а Джайрад Тайсалвър самодоволно потупваше косата си и даваше съвсем ясно да се разбере, че от негова гледна точка да се подложиш на обезкосмяване е все едно да се оставиш да те скопят. Госпожа Тайсалвър се вбесяваше при всяко споменаване на раболепието на жените и направо отказваше да повярва, че Сестрите го възприемат спокойно.
Най-много от всичко обаче ги вълнуваха небрежните подхвърляния на Селдън за императорския дворец. Когато при разговорите се разбра, че той действително е виждал и говорил с императора, истинско страхопочитание обзе семейството. Трябваше им известно време, преди отново да се осмелят да задават
