съвсем не са виновни джоуранъмитите, а потомците на старата фамилия на уайските кметове, която продължава да мечтае пак да управлява Империята.
— О, хайде, татко. Изграждаш си хипотези почти без факти.
— Така е, но хайде да допуснем, че туй е нова конспирация на джоуранъмити. Дясна ръка на Джоуранъм бе Гембъл Дийн Намарти. Нямаме сведения за смъртта на Намарти, нямаме сведения, че е напуснал Трантор, нямаме никакви сведения за живота му през последните десетина години. Ех, не е кой знае каква изненада, защото в края на краищата лесно е да загубиш един човек сред четиридесет милиарда. Беше време, когато се опитвах да мисля точно това. Разбира се, Намарти може да е мъртъв — ето най-лесното обяснение, — ала може и да не е.
— И какво да правим?
Селдън въздъхна:
— Най-логичната стъпка би била да се обърнем към органите на сигурността, само че аз не мога да го сторя. Липсва ми излъчването на Демерцел. Той умееше да уговаря хората, а аз — не, той беше властна личност, а аз съм просто математик. Изобщо не би трябвало да ставам Първи министър, не ме бива за тая работа. И нямаше да стана, ако Императорът не отдаваше на психоисторията много по-голямо внимание, отколкото си заслужава.
— Ти май малко се самобичуваш, а, татко?
— Вероятно, но не мога да си представя, че ще ида при органите на сигурността например с това, което току-що ти показах на картата — той посочи към празната маса, — и ще почна да ги убеждавам, че сме застрашени от някаква конспирация от неизвестно естество и с неизвестни последици. Ще ме изслушат доста внимателно и щом си тръгна, ще има да се смеят на „лудия математик“, а сетне нищо няма да предприемат.
— Тогава ние какво да правим? — каза Рейч, връщайки се на въпроса.
— Ти какво да правиш, Рейч. Трябват ми повечко доказателства и искам да ми ги намериш. Бих изпратил майка ти, обаче тя в никакъв случай няма да ме остави. В момента аз не мога да напусна Двореца. След Дорс и мен самия най-много вярвам на теб. Всъщност повече, отколкото на Дорс и на себе си. Ти все още си млад и здрав, като извъртач си по-добър, отколкото изобщо съм бил някога, и си умен. Имай предвид, че не желая да рискуваш своя живот. Без героизъм и чудеса от храброст. Ако нещо ти се случи, няма да мога да погледна майка ти. Просто узнай, каквото ти е по силите. Може би ще откриеш, че Намарти е жив и работи или пък че е мъртъв; може би ще откриеш, че джоуранъмитите са активна група или пък че замират. Може би ще откриеш, че фамилията на уайските управници действа, а може би не. Всичко туй би било интересно, но не и особено ценно. Това, дето аз искам да научиш, е дали инфраструктурните аварии са дело на човешка ръка, както си мисля, и което е още по-важно, ако са предизвикани нарочно, какво друго възнамеряват конспираторите. Струва ми се, че трябва да кроят планове за някой голям преврат и ако е така, трябва да знам какви са тия планове.
Рейч предпазливо каза:
— Имаш ли идея откъде да започна?
— Да, Рейч, предлагам да идеш в онази част на Уай, където е бил убит Каспалов. Ако успееш, разбери дали е бил активен джоуранъмит и опитай сам да влезеш в някоя джоуранъмитска ядка.
— Току-виж се оказало възможно. Винаги съм претендирал, че съм стар джоуранъмит. Вярно е, че бях съвсем млад, когато Джоу-Джоу още държеше речи, ала бях много впечатлен от идеите му. В известен смисъл наистина си е вярно.
— Е, да, обаче има една друга трудност — могат да те разпознаят. В края на краищата ти си син на Първия министър. От време на време си се показвал по холовизията и са те интервюирали за възгледите ти за равенството между секторите.
— Да, но…
— Без „но“, Рейч. Ще носиш обувки с високи токове, за да прибавиш три сантиметра към ръста си, и някой ще трябва да ти покаже как да коригираш формата на веждите, да направиш лицето си да изглежда по-пълно и да промениш тембъра на своя глас.
Рейч вдигна рамене:
— Много труд за нищо.
— И — рече Селдън с явно напрежение — ще си обръснеш мустаците.
Рейч се ококори и за момент застина в изумено мълчание. Накрая с дрезгав шепот попита:
— Да си обръсна мустаците?
— Гладко като детско дупе. Никой няма да те познае без тях.
— Ама това е невъзможно! Все едно да си отрежеш… да се кастрираш!
Селдън поклати глава:
— Те са само особеност на местната култура. Юго Амарил не е по-малко далянец от теб, а ги бръсне.
— Юго е откачалка. Мисля, че той изобщо не живее, ако изключим математиката.
— Амарил е голям математик и липсата на мустаци не променя този факт. Пък и туй не е кастрация. Мустаците ти ще пораснат за две седмици.
— Две седмици! Две години ще ми трябват да станат така… така…
Той вдигна ръка пред лицето си, сякаш за да ги скрие и предпази.
Хари Селдън неумолимо каза:
— Рейч, трябва да го направиш. Приеми го като жертвоприношение. Ако действаш като мой шпионин със своите мустаци, можеш… да пострадаш. Не бих поел такъв риск.
— По-скоро ще умра — яростно заяви момъкът.
— Не мелодраматизирай — строго рече Селдън. — Няма по-скоро да умреш и това е нещо, което трябва да свършиш. Обаче — и той се поколеба — не казвай нищо на майка си. За нея ще имам грижата аз.
Тук Рейч го погледна с чувство за безизходица и произнесе с глух, отчаян глас:
— Добре, татко.
— Ще намеря някой да те наблюдава как ще се маскираш и после тръгваш с реактивен самолет за Уай — обобщи Селдън. — Стегни се, момче, не е дошъл краят на света.
Рейч изнурено се усмихна и Първият министър с много загрижено изражение го проследи с поглед. Един мустак лесно можеше да порасне отново, но не и един син. Селдън превъзходно знаеше, че изпраща Рейч право в опасността.
9
Всички ние храним малки илюзии и Клеон — Императорът на Галактиката, Кралят на Трантор и още богат набор други титли, които при редки случаи биваха четени високо и звучно — бе убеден, че е личност с демократичен дух.
Той винаги се вбесяваше, когато Демерцел (а по-късно и Селдън) го разубедеше да направи нещо под предлог, че действията му ще бъдат сметнати за „тиранични“ или „деспотични“.
Клеон беше уверен, че характерът му не е характер на тиранин или деспот; той само искаше да предприема твърди и решителни мерки.
Много пъти бе говорил с носталгично одобрение за дните, когато императорите са можели спокойно да се движат между поданиците си. Но, разбира се, сега, щом тези преврати и убийства — успешни или не — се бяха превърнали в отвратителен житейски факт, Императорът по необходимост стоеше откъснат от света.
Съмнително е дали Клеон, който никога през живота си не се бе срещал с хора освен при най-строго определени условия, наистина би се чувствал удобно при импровизирани срещи с непознати, ала той винаги си въобразяваше, че подобна история ще му хареса. Затова изпита същинско въодушевление от рядката възможност да поговори с един от дребните служители в парка, да се усмихне и за няколко минути да се освободи от клопките в управлението на Империята. Това го накара да се почувства демократичен.
Например този градинар, за когото спомена Селдън. Би било твърде подходящо и даже истинско удоволствие да го възнагради с известно закъснение за неговата лоялност и храброст — и то да го направи сам, а не да го остави на някой чиновник.
