Рейч премълча. Би могъл да си позволи доста подривни изявления, обаче всяко открито изказване против Императора означаваше престъпване на мярката. Той рече:
— Не съм казал това. Вярвам в Императора, но е прекалено много за сам човек да управлява цялата Империя.
— Не става въпрос за един човек, ами за огромната имперска бюрокрация. Какво мислиш за Хари Селдън, Първия министър?
— Нищо не мисля. Не го познавам.
— Знаеш само, че народът трябва да бъде представен по-добре в управлението, нали?
Рейч бързо придоби объркан вид:
— Джоу-Джоу Джоуранъм говореше така. Не знам вие как го наричате. Чувал съм, че някои му казват демокрация, ала нямам представа какво означава думата.
— Демокрацията е нещо, което отделни светове са изпробвали, а други и сега продължават. Въпрос е дали тези светове се развиват по-успешно от останалите. Значи ти си демократ?
— Тъй ли му викате? — Рейч сведе глава, сякаш размишляваше дълбоко. — По съм му свикнал като джоуранъмит.
— Разбира се, щом си далянец.
— Само съм живял там известно време…
— Душа даваш за равенството между хората и разни такива неща. Бидейки потисната група, далянците естествено разсъждават по тоя начин.
— Чух, че в Уай мислят съвсем по джоуранъмитски, а те не са потиснати.
— Причината е различна. Не знаеш ли, че старите кметове на Уай винаги са искали да бъдат императори?
Рейч поклати глава.
— Преди осемнадесет години кметицата Рашел за малко да направи преврат. Така че уайците са бунтовници — не толкова джоуранъмити, колкото антиклеонисти.
Рейч преглътна:
— Нищо не знам за това. Аз не съм против Императора.
— Но нали си за по-широко представителство? Смяташ ли, че някакво избрано събрание ще може да управлява Галактическата империя, без да затъне в политиканстване и в партизанско дърляне? Без да се парализира?
— А? — учуди се Рейч. — Не разбрах.
— Мислиш ли, че в случай на спешна нужда много хора могат да стигнат до едно решение? Или просто ще седят и ще спорят?
— Знам ли, обаче не ми се вижда справедливо само няколко души да си казват приказката за всички светове.
— Искаш ли да се бориш за убежденията си, или просто ти харесва да си говориш за тях?
— Никой не ме е молил да се боря — отвърна Рейч.
— Да предположим, че някой те помоли. Мислиш ли, че твоите схващания за демокрацията или за джоуранъмитската философия са важни?
— Ще се боря за тях, ако преценя, че ще има някаква полза.
— Какъв смелчага! Значи си дошъл в Уай да защитаваш убежденията си?
— Не — неуверено кимна Рейч. — Не мога да кажа, че съм дошъл точно затова. Дойдох да си търся работа, господине. Днес не е лесно да си намериш работа, а и нямам никакви кредити. Човек трябва да живее.
— Съгласен съм с теб. Как се казваш?
Въпросът бе изстрелян без предупреждение, ала Рейч го очакваше.
— Планчет, господине.
— Това малкото ти име ли е, или фамилното?
— Доколкото знам, единственото.
— Нямаш кредити и, струва ми се, си доста слабообразован.
— Боя се, че е тъй.
— И никакъв опит с по-квалифициран труд?
— Не съм работил много, но имам желание.
— Добре. Виж какво, Планчет — другият извади от джоба си малък бял триъгълник и го притисна така, че да отпечата една бележка върху него. После я потърка с палец, за да я фиксира. — Ще ти кажа къде да отидеш. Вземи туй, то може да ти намери работа.
Рейч вдигна картичката и й хвърли поглед. Знаците, изглежда, флуоресцираха, обаче той не успя да ги разчете. Изсумтя подозрително:
— Ами ако си помислят, че съм я откраднал?
— Тя не може да бъде открадната. На нея стоят моят подпис и твоето име.
— Ами ако ме попитат кой сте вие?
— Няма да те попитат. Ще кажеш, че искаш работа. Това ти е шансът. Не ти гарантирам, но пробвай — мъжът му даде втора картичка, която Рейч можеше да разчете. — Ето къде трябва да отидеш.
— Благодаря — промълви той. Човекът го отпрати с лек жест. Рейч стана и излезе, чудейки се в какво се навира.
13
Напред-назад. Напред-назад. Напред-назад.
Глеб Андорин гледаше как Гембъл Дийн Намарти крачи из стаята. Намарти очевидно не беше в състояние да седи спокойно — силата на чувствата не му даваше мира.
Андорин си каза: „Не е най-умният човек в Империята или дори в движението, нито пък е най-хитрият и със сигурност не е най-рационално мислещият. Трябва непрекъснато да го възпираме, но е така мотивиран, както никой друг от нас не е. Ние можем да се откажем, да си отидем, ала не и той. Бута, дърпа, мушка, рита — може би ни е нужен един такъв. Трябва да имаме някой като него, защото иначе нищо няма да стане.“
Намарти спря, сякаш усети, че очите на Андорин се впиват в гърба му. Обърна се и рече:
— Ако пак смяташ да ми четеш конско заради Каспалов, не си прави труда.
Глеб Андорин леко сви рамене:
— Защо да си правя труда да ти чета конско? Работата е свършена. Белята — ако изобщо я има — е налице.
— Каква беля, Андорин? Каква беля? Ако не бях го сторил, ние щяхме да пострадаме. Човекът беше на границата да стане предател. След един месец щеше да хукне към…
— Знам. Бях там и го чух какво говори.
— Тогава си разбрал, че нямахме избор. Нямахме избор! Нали не си мислиш, че ми е било приятно да наредя да убият стар другар? Но аз нямах никакъв избор.
— Много добре. Ти нямаше никакъв избор.
Намарти поднови обиколките си, после пак се обърна:
— Андорин, вярваш ли в богове?
Другият го зяпна:
— В какво?
— В богове.
— Никога не съм чувал тази дума. Какво значи?
Намарти рече:
— Това не е на стандартен галактически. Свръхестествени влияния. Сега ясно ли ти е?
— Аха, свръхестествени влияния. Защо не го каза така? Не, не вярвам в подобни работи. По определение едно нещо е свръхестествено, ако съществува извън законите на природата, а извън законите на природата нищо не съществува. Да не си станал мистик? — Андорин придаде на въпроса си шеговит тон, но устните му се присвиха от внезапна загриженост.Намарти го загледа право в очите и го накара да
