нещо се случеше.
11
В някои отношения Уай можеше да бъде съвсем пуритански. (Това се отнасяше за всички сектори, макар ограниченията в един сектор напълно да се различаваха от ограниченията в съседния например.) Тук напитките не съдържаха алкохол, ала бяха внимателно композирани, за да стимулират по други начини. Рейч не хареса вкуса, защото му бе напълно непривичен, но туй пък означаваше, че ще може да отпива по малко и да се оглежда.
Улови погледа на една млада жена няколко маси по-нататък и откри, че му е трудно да отмести очи. Тя беше привлекателна — от вида й ставаше ясно, че Уай не е пуритански във всяко отношение.
Скоро младата жена леко се усмихна и стана. Запъти се към масата на Рейч, който я фиксира с преценяващ поглед. Точно сега едва ли можеше (помисли си той с определено съжаление) да си позволи странична авантюра.
Когато стигна до Рейч, тя спря за миг и сетне плавно се плъзна на отсрещния стол.
— Здравей — кимна. — Не приличаш на постоянен посетител.
Рейч се засмя:
— И не съм. Всички постоянни ли познаваш?
— Горе-долу — рече жената, без да се смущава. — Казвам се Манела. А ти?
Гостът установи, че никога досега не е бил толкова изпълнен със съжаление. Тя бе доста висока, по- висока от него самия, ако не беше с тия токове — нещо, което винаги го бе привличало, — и имаше млечна кожа и дълга, мека, чуплива коса с отчетливи тъмночервени отблясъци. Дрехите й не бяха прекалено крещящи, така че ако опиташе, би могла да мине за почтена жена, която не се пребива от работа.
— Името ми не е от значение. Нямам достатъчно кредити.
— О, твърде жалко — Манела направи гримаса. — Не можеш ли да спечелиш няколко?
— Много бих желал. Търся работа. Знаеш ли за някоя?
— Каква работа?
Рейч вдигна рамене:
— Нямам практика с нищо по-така, обаче не съм горделив.
Манела замислено го огледа:
— Господин Безименни, понякога изобщо не са нужни кредити.
Рейч моментално замръзна. Имаше успех сред жените, но с мустаците си — с неговите мустаци. Какво ли би харесала в това бебешко лице?
— Виж какво — каза. — Един приятел живееше тук преди две седмици и не мога да го намеря. Щом познаваш всички редовни посетители, може би ще се сетиш и за него. Нарича се Каспалов — той леко повиши глас. — Каспал Каспалов.
Манела го изгледа безизразно и поклати глава:
— Не познавам никого с такова име.
— Много лошо. Той беше джоуранъмит като мен. — Отново същият безизразен поглед. — Знаеш ли какво значи джоуранъмит?
— Н-не. Чувала съм думата, но нямам понятие какво означава. Някакъв вид работа ли е?
Рейч усети разочарование.
— Доста дълго ще трябва да ти обяснявам — рече.
Това прозвуча като отпращане и след кратко колебание Манела отплува. Не се усмихна, а Рейч малко се изненада, че тя остана толкова време.
(Е, Селдън винаги твърдеше, че неговият син притежава способността да се харесва, ала туй едва ли се отнасяше за бизнесдами от подобен род. За тях най-важно бе заплащането.)
Очите му автоматично проследиха как Манела спря до друга маса, където се бе настанил самотен мъж в началото на средната възраст и с пригладена назад масленожълта коса. Беше много гладко избръснат, но Рейч реши, че би трябвало да си пусне брада, защото челюстта му е твърде издадена и леко асиметрична.
Явно Манела не извади по-голям късмет и с безбрадия. Размениха няколко думи и тя си тръгна. Жалко, макар че сигурно рядко се проваляше. Беше несъмнено апетитна.
Улови се, че си представя какви последици би могло да има, ако той можеше… И изведнъж осъзна, че някой е седнал на масата му. Този път беше мъж. Всъщност точно същият, с когото току-що разговаря Манела. Рейч се изуми, загдето толкова бе потънал в мисли, че допусна тъй да го доближат и на практика го свариха неподготвен. Не биваше да си позволява подобни работи.
Мъжът го изгледа с искрица любопитство:
— Вие току-що говорихте за един мой познат.
Рейч не можа да се сдържи и се усмихна широко:
— Тя е много дружелюбна.
— Да, наистина. И ми е добър приятел. Нямаше как да не чуя какво й казахте.
— Нищо лошо, струва ми се.
— Съвсем не, обаче вие се нарекохте джоуранъмит.
Сърцето на Рейч подскочи. В края на краищата репликата му към Манела беше поразила целта. За нея тя бе останала празен звук, но, изглежда, представляваше нещо за нейния „приятел“.
Значеше ли това, че сега е на прав път? Или че просто е в беда?
12
Рейч Селдън направи всичко възможно да прецени новия си компаньон, без лицето му да загуби от наивността си. Мъжът имаше остри зелени очи, а дясната му ръка, която лежеше на масата, бе свита почти заплашително в юмрук.
Рейч го погледна с удвоено любопитство и зачака. Онзи пак рече:
— Доколкото разбирам, вие се нарекохте джоуранъмит?
Младият човек се постара да придобие смутен вид. Не му беше трудно. Кимна:
— Защо питате, господине?
— Защото мисля, че не сте достатъчно възрастен.
— Достатъчно съм възрастен. Гледал съм речите на Джоу-Джоу Джоуранъм по холовизията.
— Можете ли да го цитирате?
Рейч сви рамене:
— Не, но схванах идеята.
— Трябва да сте смел младеж, за да говорите така открито, че сте джоуранъмит. На определени хора това няма да се хареса.
— Казаха ми, че в Уай има много привърженици на Джоу-Джоу.
— Възможно е. Затова ли дойдохте тук?
— Търся работа. Може би някой джоуранъмит ще ми помогне.
— В Дал също се срещат джоуранъмити. Откъде си?
Несъмнено мъжът бе разпознал акцента на Рейч, който явно не можеше да се скрие.
— Роден съм в Милимару, ала докато порасна, съм живял предимно в Дал.
— И какво си правил?
— Нищо особено. Понякога ходех на училище.
— А защо си станал джоуранъмит?
Рейч си позволи да се поразгорещи. Не би могъл да живее в потиснатия, дискриминиран Дал, без да има съвсем очевидни причини да подкрепя джоуранъмитите. Отвърна:
— Защото смятам, че управлението на Империята трябва да е по-представително, с по-голямо участие на народа и между секторите и световете да съществува по-пълно равенство. Възможно ли е младеж с ум и сърце да не мисли така?
— И затова искащ императорската институция да бъде отменена?
