— За каузата? — попита Намарти, чиито подозрения ни най-малко не бяха намалели. — Някой от нашите ли?
— Всъщност не е от никого. В главата си има някакви смътни идеи, че Джоуранъм е искал равноправие между секторите.
— Това му беше стръвта. Естествено.
— И нашата, но момчето вярва в нея. Дрънка за равенство и участие на хората в управлението. Даже спомена за демокрация.
Намарти се изкикоти:
— За двадесет хиляди години демокрацията нито веднъж не е била използвана задълго, без да се разпадне.
— Да, обаче туй не ни засяга. То го мотивира и, да ти кажа, шефе, щом го видях, съобразих, че може да ни послужи като оръдие, ала не знаех как бихме могли да го насочим. Сега знам. Ще го вкараме в парка на Императорския дворец като градинар.
— Как? Разбира ли нещо от градинарство?
— Не. Сигурен съм, че не разбира. Никога не е вършил квалифицирана работа. В момента управлява мотокар и мисля, че и на това е трябвало да го учат. Но ако го внедрим като помощник-градинар, ако само знае как да държи овощарските ножици, значи сме успели.
— Какво сме успели?
— Да намерим човек, който ще доближи всеки, когото поискаме — и то без да предизвика и най-малкото подозрение, — ще доближи достатъчно, за да нанесе удар. Казвам ти, че той просто излъчва някаква честна тъпотия, някаква глупашка добродетелност, която предизвиква доверие.
— И ще направи всичко, което му наредим?
— Абсолютно.
— Как го срещна тоя момък?
— Не бях аз. Всъщност Манела го забеляза.
— Кой?
— Манела. Манела Дюбанка.
— О, твоята приятелка — лицето на Намарти се изкриви в гримаса на лицемерно неодобрение.
— Тя е приятелка на мнозина — толерантно рече Андорин. — Това е едно от нещата, които я правят тъй полезна. Умее твърде бързо и по много малко да прецени един мъж. Госпожицата се разговорила с този приятел, понеже й харесал на външен вид — а те уверявам, че Манела не е човек, който обикновено може да хареса нещо друго освен поне минималната тарифа, — така че, както виждаш, момъкът е съвсем необикновен. Та тя се свързала с него (между другото името му е Планчет) и после ми каза: „Имам един топъл-топъл за теб, Глеб.“ Когато става въпрос за топли-топли, готов съм да й повярвам по всяко време на денонощието.
Намарти лукаво рече:
— И какво си мислиш, че това твое прекрасно оръдие може да направи, щом веднъж го вкараме в парка, а, Андорин?
Глеб дълбоко си пое дъх:
— Какво друго? Ако свършим всичко както трябва, ще ни избави от нашия скъп Император Клеон, Първия с подобно име.
Лицето на Намарти се озари от гняв:
— Какво? Луд ли си? Защо ще искаме да убиваме Клеон? Той е нашето стъпало към правителството. Той е фасадата, зад която можем да управляваме. Той ще ни легитимира. Къде ти е пипето? Клеон ни е нужен като фигурант. Няма да ни се бърка и ще бъдем по-силни, ако е жив.
Светлото лице на Глеб Андорин се покри с червени петна и ведрото му настроение накрая експлодира:
— Тогава какво имаш наум? Какво планираш? Уморих се вечно да отгатвам.
Намарти вдигна ръка:
— Добре, добре. Успокой се. Нищо лошо нямам предвид. Само че ще помислиш ли мъничко? Кой съсипа Джоуранъм? Кой преди десет години попари надеждите ни? Онзи математик. Същият, който сега управлява Империята с идиотските си приказки за психоисторията. Клеон не е пречка; Хари Селдън трябва да унищожим. Хари Селдън, когото направих смешен с тези непрекъснати аварии. Недоволството от тях е посято в неговата градина — в ъгълчетата на устните му се появи слюнка. — Когато бъде очушкан, ще завалят такива поздравления от цялата Империя, че с часове ще запълнят всички холовизионни репортажи. Даже няма да има значение дали знаят кой го е направил.
Той пак вдигна ръка и я спусна надолу, като че ли забиваше нож в нечие сърце.
— Ще ни смятат за герои на Империята, за спасители. Е? Е? Мислиш ли, че твоят младок ще успее да очушка Хари Селдън?
Андорин вече бе възстановил хладнокръвието си — поне външно.
— Сигурен съм, че би успял — отвърна с насилена лекота. — Към Клеон би могъл да изпитва някакъв респект; поне ти знаеш, че Императорът има мистично излъчване. — Той леко наблегна на „ти“ и Намарти се намръщи. — Към Селдън обаче не би изпитвал такива чувства.
Но вътрешно Андорин беше бесен. Не това бе желал. Беше предаден.
14
Манела отметна косата от очите си и се усмихна изотдолу на Рейч:
— Казах ти, че няма да ти струва и един кредит.
Рейч примигна и почеса голото си рамо:
— А сега няма ли да ми поискаш няколко?
Тя сви рамене и се засмя почти дяволито:
— Защо да ти искам?
— Защо да не ми искаш?
— Защото и аз понякога си позволявам удоволствия.
— С мен?
— Тук друг няма.
Последва дълга пауза, сетне Манела успокояващо рече:
— Освен това ти и бездруго не разполагаш с толкова кредити. Как е работата?
— Не е кой знае какво, но е по-добра от нищо — призна Рейч, — много по-добра. Ти ли каза на този образ да ми намери работа?
Манела бавно поклати глава:
— Имаш предвид Глеб Андорин? Нищо не съм му казвала да прави. Просто му рекох, че може би ще го заинтересуваш.
— Дали ще се ядоса, задето ти и аз…
— Откъде накъде? Не е негова грижа. Нито пък е твоя.
— Той с какво се занимава? Искам да кажа, какво работи?
— Не мисля, че изобщо нещо работи. Андорин е богат. Роднина е на старите кметове.
— На уайските ли?
— Аха. Не обича имперското правителство. Никой от роднините на старите кметове не го обича. Той разправя, че Клеон би трябвало…
Тя изведнъж спря и заключи:
— Много се раздрънках. Недей да повтаряш нищо от онова, което си научил от мен.
— Аз? Въобще не съм те чувал да казваш нещо. И няма и да те чуя.
— Чудесно.
— Питах те за Андорин. Издигнал ли се е в тая работа с джоуранъмитите? Важна клечка ли е там?
— Не знам.
— Никога ли не говори за тези истории?
— Не и на мен.