— Не зная. Виж, щом му дойде времето, ще умра, а дотогава нещата няма да са чак толкова зле. После, когато положението се влоши, нека други да се тревожат. Аз ще съм си отишъл, добрите стари времена — също, и то може би завинаги. Впрочем не само аз мисля така. Чували ли сте някога за човек на име Хари Селдън?
— Разбира се — веднага отговори Гърбоносия. — Не беше ли Първи министър при Клеон?
— Да — рече Червенобузия, — той е някакъв учен. Преди няколко месеца го слушах да изнася беседа. Много приятно ми беше да разбера, че не съм единственият, който вярва, че Империята се разпада. Той каза, че…
— Че всичко ще се провали и ще настъпи ерата на непрогледния мрак, тъй ли? — прекъсна го Плешивия.
— Не точно — продължи Червенобузия. — Селдън е от ония, дето си мерят приказките. Каза, че би могло да се случи, но не е прав. Това наистина ще се случи…
Хари бе чул достатъчно. Отиде, накуцвайки, до масата, където седяха тримата мъже, и докосна оратора по рамото.
— Господине — обърна се той към него, — мога ли да поговоря с вас за малко?
Червенобузия се сепна, вдигна очи и попита:
— Ха, вие не сте ли професор Селдън?
— Цял живот съм бил — отвърна Хари и подаде на мъжа справочна пластинка със снимката си. — Бих желал да ви видя в офиса си тук, в Библиотеката, вдругиден, в четири следобед. Ще успеете ли да дойдете?
— На работа съм.
— Ако трябва, обадете се по телефона, че ще отсъствате по болест. Важно е.
— Ами не съм сигурен, господине.
— Направете го — настоя Селдън. — Ако срещнете някакви затруднения, аз ще оправя нещата. А между другото, господа, ще имате ли против да погледна за момент Галактиката на екрана? От дълго време не съм я виждал.
Те мълчаливо кимнаха, очевидно притеснени от присъствието на бившия Първи министър. Един по един мъжете се дръпнаха назад и пуснаха Селдън до контролното табло на галактографа.
Професорът посегна към него и червената светлина, която ограждаше провинция Анакреон, изчезна. Очертанията на Галактиката се стопиха и тя се превърна в пламтящо кълбо от мъгла. То просветляваше, преминавайки в сияйна сфера в центъра, зад който се намираше галактическата черна дупка.
Отделните звезди, разбира се, не можеха да се различат, освен ако не се увеличеше изображението, но тогава на екрана щеше да излезе само една или друга част от Космоса, а Хари искаше да види цялата Галактика, да хвърли поглед на отиващата си Империя.
Натисна някакъв бутон и панорамата се смени с редици жълти точици, представляващи двадесет и петте милиона обитаеми планети. Те се открояваха като петънца в тънката мъгла, която маркираше краищата на Галактиката, ала към центъра й все повече и повече се сгъстяваха. Това приличаше на жълт пояс (той щеше да се разчлени на отделни капки при увеличение на изображението), опасващ сиянието в средата, което естествено си оставаше бяло. Сред вихровите енергии в ядрото не можеха да съществуват земи, годни за живот.
Селдън знаеше, че въпреки наситеното жълто на пояса дори около една на десет хиляди звезди не обикаляше обитаема планета, независимо от възможностите на човечеството да моделира световете и да ги тераформира — тоест да ги преобразява по подобие на Земята. Никакво моделиране не можеше да превърне повечето планети в суша, по която човек да ходи спокойно и без скафандър.
Хари Селдън натисна друг бутон. Жълтите точици изчезнаха и само една малка част от изображението светна в синьо. Това беше Трантор с различните пряко зависими от него светове. Възможно най-близо до централното ядро и все пак изолиран от убийственото му лъчение, той се приемаше за разположен в центъра на Галактиката, макар всъщност да не беше точно така. Обикновено човек се впечатляваше от скромните размери на Трантор — миниатюрно кътче в огромното галактическо царство, в което обаче бяха концентрирани най-голямото богатство, култура и държавна власт, известни някога на човечеството.
И дори това бе обречено на гибел.
Мъжете сякаш прочетоха неговите мисли или вероятно разтълкуваха тъжното изражение на лицето му.
— Империята наистина ли ще бъде унищожена? — попита меко Плешивия.
— Може би. Може би. Всичко може да се случи — още по-меко отговори Селдън.
Той се изправи, усмихна се на мъжете и напусна, но в мислите си крещеше: „Ще бъде! Ще бъде!“
2
Хари Селдън въздъхна и се качи в един от плъзгарите, плътно наредени в голямата ниша. Беше време, и то само преди няколко години, когато той се радваше, като ходеше пъргаво по безкрайните коридори на Библиотеката, казвайки си, че даже и да е прехвърлил шейсетте, все още го бива.
Ала сега, на седемдесет, краката му твърде бързо го предаваха и трябваше да взима плъзгар. По- младите мъже постоянно ги използваха, но разликата беше там, че те го правеха за да си спестят главоболия, а той — защото му се налагаше.
Щом Селдън набра посоката и включи прекъсвача, устройството се вдигна на около сантиметър над пода и потегли доста плавно, тихо и с умерена скорост. Хари се облегна назад и започна да наблюдава стените на коридора, другите плъзгари и случайните пешеходци.
Отмина много библиотекари. Дори след всичките тези години той все още се усмихваше, когато ги виждаше. Те бяха най-старата и с най-уважаваните традиции гилдия в Империята. Придържаха се към маниери и стил, съответстващи на епохата отпреди векове, може би отпреди хилядолетия.
Носеха дрехи от светлокремава коприна — толкова широки, че приличаха на мантии, събрани на врата и свободно спускащи се надолу.
Що се отнася до мъжката част от населението на Трантор, както и на всички други светове, с времето модата се колебаеше между брадите и гладкото бръснене. Откакто си спомняше, мъжете от Трантор, или поне от повечето сектори, бяха грижливо обръснати, с изключение на някои аномални случаи като мустаците на далянците, пример за което беше и приемният му син Рейч.
Библиотекарите обаче се придържаха твърде отдавна към брадите. Всеки от тях имаше доста къса, добре поддържана брада. Тя обточваше лицето му от ухо до ухо, а горната му устна оставаше непокрита. Даже само с това те бяха достатъчно белязани, за да карат гладко бръснатия Селдън да се чувства малко неловко, когато се окажеше заобиколен от група библиотекари.
Всъщност най-характерно от всичко беше шапката, която всеки от гилдията им носеше („Вероятно дори когато спи“ — мислеше си Хари Селдън). Бе квадратна и от мек като кадифе плат, скроена от четири части, които се събираха под копчето на върха. Цветовата гама беше безкрайна и очевидно отделният цвят кодираше съответно значение. Стига човек да е запознат с тази професия, можеше да отгатне трудовия стаж на даден библиотекар, в коя област е специалист, солидни ли са знанията му и така нататък. Шапките помагаха да се определи йерархията им в обществото. С един поглед към шапката на другия всеки библиотекар би могъл да прецени дали да се държи почтително (и до каква степен) или арогантно (и до каква степен).
Галактическата библиотека беше най-голямата единична постройка на Трантор (а навярно и в Галактиката), много по-голяма дори от Императорския дворец. Някога тя била бляскава и пищна и сякаш се гордеела с размерите и великолепието си. Но както и самата Империя, сега Библиотеката се бе смалила и повехнала. Приличаше на стара дама, която все още носи бижутата от своята младост, обаче — уви! — върху сбръчкано и отпуснато тяло.
Плъзгарът спря пред богато украсената врата на кабинета на главния библиотекар и Селдън слезе.
— Добре дошъл, приятелю — усмихна се Лас Зенов, поздравявайки госта с високия си писклив глас. (Хари се чудеше дали някога в младините си не е пял като тенор, ала никога не се осмели да го попита. Главният библиотекар винаги бе като изтъкан от достолепие и въпросът би могъл да му се стори обиден.)
