той изпитваше някакво чувство на загуба, което, изглежда, смекчаваше, показвайки обичта си на малката. Амарил определено се отнасяше към нея като с недоизраснал възрастен човек, ала това май се харесваше на Уонда.
Преди шест години тя влезе объркана в кабинета на Юго. Той я погледна с широко отворените си реконструирани очи и, както обикновено, мина мъничко време, преди да я познае.
— Я, ето я моята скъпа приятелка Уонда — обърна се ученият към нея. — Защо изглеждаш толкова тъжна? Привлекателна млада жена като теб не би трябвало никога да бъде тъжна.
— Никой не ме обича — каза му Уонда и горната й устна затрепери.
— Хайде, хайде, не е вярно.
— Те обичат само бебето и повече не ги е грижа за мен.
— Аз те обичам, Уонда.
— В такъв случай ти си единственият, чичо Юго — и въпреки че вече не можеше да се покачи в скута му, както правеше като по-малка, тя сгуши главица на рамото му и заплака.
Амарил, който съвсем не знаеше какво да стори, успя само да прегърне девойчето и да каже:
— Не плачи, не плачи.
И от чисто съчувствие, а и защото в собствения му живот имаше толкова малко поводи, за които би могъл да заплаче, той усети, че по неговите бузи също се стичат сълзи. И тогава с внезапен прилив на енергия й предложи:
— Уонда, искаш ли да видиш нещо хубаво?
— Какво? — подсмръкна гостенката.
Амарил познаваше едно-единствено хубаво нещо в живота и Вселената.
— Виждала ли си някога първичния радиант?
— Не. Какво представлява?
— Това е уредът, който дядо ти и аз използваме, когато работим. Гледай, ето го тук.
Той посочи черния куб върху бюрото си и Уонда печално го погледна.
— Не е хубав — въздъхна тя.
— В момента не е — съгласи се Амарил, — но почакай да го включа.
И той го включи. Притъмня, а стаята се изпълни със светли точици и разноцветни ивици.
— Виждаш ли? Сега можем да го увеличим и всички петънца ще станат математически символи.
Така и сториха. Към тях като че ли потече материя и там, във въздуха, се появиха всевъзможни знаци, букви, числа, стрелки и форми, каквито Уонда никога не беше наблюдавала преди.
— Не е ли хубаво? — попита Юго Амарил.
— Да, хубаво е — отговори Уонда, загледана внимателно в уравненията, които (тя не го знаеше) представляваха възможни варианти на бъдещето. — Това обаче не ми харесва. Струва ми се, че е сбъркано — момичето посочи едно ярко уравнение от лявата си страна.
— Сбъркано? Защо казваш, че е сбъркано? — попита Амарил и се намръщи.
— Защото не е… красиво. Аз бих го направила по друг начин.
Амарил тихо се прокашля.
— О’кей, ще се опитам да го оправя — той се приближи до уравнението и се втренчи по бухалския си маниер.
— Чичо Юго, много съм ти благодарна, че ми показа красивите си светлинки — рече Уонда. — Може би един ден ще разбера какво означават.
— Няма защо — кимна Амарил. — Надявам се, че се чувстваш по-добре.
— Да, малко по-добре ми е, благодаря — и като разцъфна в мимолетна усмивка, тя излезе от стаята.
Ученият остана на мястото си, усещайки се леко обиден. Не обичаше някой да критикува продукта на първичния радиант, та било това и едно дванайсетгодишно момиче, което нищо не разбира.
И както стоеше там, нямаше ни най-слаба представа, че психоисторическата революция бе започнала.
4
Онзи следобед Амарил отиде до кабинета на Хари Селдън в Стрилингския университет. Това само по себе си беше необичайно, тъй като Юго Амарил практически никога не напускаше своя кабинет, дори и за да разговаря с някой колега долу в залата.
— Хари — подхвана намръщен и озадачен, — случи се нещо много странно. Много особено.
Селдън погледна приятеля си с най-дълбока тъга. Той беше едва петдесет и три годишен, но изглеждаше значително по-стар, прегърбен и износен, почти прозрачен. Когато го принудеха, минаваше на медицински прегледи и лекарите вечно му препоръчваха да престане да работи за известно време (някои казваха завинаги) и да си почине. Според тях само така можеше да се подобри здравето му. В противен случай… Хари поклати глава. „Отнемете му работата и той ще умре доста по-скоро и… по-нещастен. Нямаме избор.“
И тогава Селдън осъзна, че погълнат от такива мисли, не чува какво му говори Амарил.
— Извинявай, Юго — промълви. — Малко съм разсеян. Започни отначало.
— Казвам ти, че се случи нещо много странно, много особено.
— Какво, Юго?
— Дойде да ме види Уонда. Беше твърде тъжна и разстроена.
— Защо?
— Очевидно заради бебето.
— А, да — рече Хари със силна нотка на вина в гласа си.
— Плака на рамото ми. Всъщност и аз малко се разплаках, Хари. Та тогава си помислих, че ще я развеселя, като й покажа първичния радиант — тук Амарил се поколеба, сякаш подбираше внимателно следващите си думи.
— Продължавай, Юго. Какво се случи?
— Ами тя погледна всички светлини, а аз увеличих една част, по-точно сектор 42R254. Знаеш ли го?
— Не, Юго — усмихна се Селдън. — Не съм запаметил уравненията толкова добре като теб.
— Виж какво, трябва да го направиш — сурово кимна Амарил. — Как можеш да работиш пълноценно, ако… Нищо де… Опитвам се да ти кажа, че Уонда посочи част от сектора и настоя, че не е добра. Не била красива.
— Защо не? Всички си имаме лични предпочитания и неща, които не харесваме.
— Да, разбира се, обаче аз размишлявах върху въпроса и му отделих известно време. Хари, там имаше някакъв пропуск. Програмирането не беше прецизно и тази област, точно същата, която Уонда показа, не бе изпипана. И наистина не беше красива.
Селдън се изпъна доста сковано на стола си и се намръщи:
— Искам хубаво да го проумея, Юго. Тя е посочила нещо наслуки, казала е, че не е добро, и е излязла права, така ли?
— Ех, посочи, само че не наслуки, ами съвсем преднамерено.
— Но това е невъзможно.
— Да, обаче се случи. Аз бях там.
— Не твърдя, че не се е случило, а че чисто и просто е някакво невероятно съвпадение.
— Тъй ли? Мислиш ли, че с всичките си знания по психоистория ти би могъл да хвърлиш поглед на нова система от уравнения и да ми кажеш, че тъкмо онази част не е вярна?
— Добре де, Юго, как стана така, че разшири точно същия отрязък от уравненията? Кое те накара да увеличиш именно него?
— Беше съвпадение, ако щеш — сви рамене Амарил. — Просто си играех с настройката.
— Не може да е съвпадение — промърмори Селдън. Той потъна в мисли за малко и после формулира въпроса, който даде ход на психоисторическата революция, започната от Уонда. — Юго — попита, — ти хранеше ли известни съмнения спрямо тези уравнения преди това? Имаше ли причина да смяташ, че са
