— Привет — отговори на поздрава му Селдън.
Зенов имаше силно прошарена брада и носеше чисто бяла шапка. Професорът разбираше, без каквито и да било обяснения, че това е точно обратният случай на показната суетност. Пълното отсъствие на цвят означаваше най-висок ранг.
Лас Зенов потри ръце като че с някакво вътрешно ликуване:
— Хари, извиках те, защото научих хубави новини за теб. Намерихме го!
— Какво имаш предвид под „го“, Лас?
— Подходящ свят. Ти искаше много отдалечен оттук свят. Мисля, че открихме идеален — усмихна се широко. — Просто остави тоя въпрос на Библиотеката, Хари. Можем да изнамерим нещичко.
— Не се съмнявам, Лас. Разкажи ми за него.
— Добре, нека първо ти покажа местоположението му.
Част от стената се плъзна встрани, светлините в стаята угаснаха и с бавно въртене се появи тримерно изображение на Галактиката. Червените линии отново маркираха провинция Анакреон и Селдън бе почти готов да се закълне, че епизодът с тримата мъже е бил репетиция за този момент.
После в най-отдалечения край на провинцията възникна ярка синя точка.
— Ето го — рече Зенов. — Идеален свят: доста голям, прилично снабден с вода, с подходяща кислородна атмосфера, разбира се, с растителност и с богат морски живот. Няма нужда нито от моделиране, нито от тераформиране, или поне не преди да бъде наистина населен.
— Това необитаван свят ли е, Лас?
— Съвсем. Там няма абсолютно никой.
— Но защо, след като е тъй подходящ? Предполагам, че щом боравите с толкова пълна информация, трябва да е бил изследван. Защо не е колонизиран?
— Изследван е, обаче само с автоматични космически сонди. А колонизация не е имало вероятно защото е прекалено откъснат от всичко. Планетата се върти около звезда, която е по-далеч — много по- далеч — от централната черна дупка от звездата на всяка друга обитавана планета. Струва ми се, че е доста затънтена за бъдещи евентуални колонисти, но мисля, че за теб не е така. Ти каза, че колкото е по- отдалечена, толкоз по-добре.
— Да — потвърди Селдън и кимна. — Все още смятам, че е точно така. Планетата притежава ли име, или е само с буквено-цифрово означение?
— Ако щеш вярвай, притежава име. Онези, които са изпратили сондите, са я кръстили Терминус — архаична дума, превеждана като „краят на границата“. Както изглежда и че е.
— Този свят част ли е от територията на провинция Анакреон? — попита гостът.
— Не съвсем — отговори Зенов. — Ако проследиш внимателно червената линия и червените отсенки, ще видиш, че синята точка на Терминус лежи малко извън тях — всъщност на петдесет светлинни години. Той не принадлежи на никого и дори не е част от Империята.
— Тогава си прав, Лас. Наистина прилича на идеалния свят, който търся.
— Но, разбира се — продължи Зенов, — веднъж щом Терминус се засели, мога да си представя как губернаторът на Анакреон ще започне да твърди, че планетата е под негова юрисдикция.
— Възможно е — съгласи се Селдън, — ала с това ще се занимаваме, когато проблемът възникне.
Главният библиотекар отново потри ръце:
— Какъв прекрасен замисъл! Да поставиш началото на гигантски проект в един съвсем нов, далечен и напълно изолиран свят, тъй че година след година и десетилетие след десетилетие огромната Енциклопедия на цялото човешко познание да може да се попълва и сглобява — образец на всичко налично в тази Библиотека. Де да бях по-млад, с удоволствие щях да се включа в експедицията.
— Ти си почти двайсет години по-млад от мен — тъжно отбеляза Хари. („Почти всеки е по-млад от мен“ — още по-тъжно си помисли той.)
— А, да — каза Зенов. — Чух, че седемдесетият ти рожден ден току-що е минал. Надявам се, че ти е било приятно и си го посрещнал хубаво.
— Не празнувам рождените си дни — размърда се Селдън.
— О, но ти ги празнуваше. Спомням си прочутата история на шейсетия ти рожден ден.
Хари Селдън усети болката тъй силно, сякаш вчера бе претърпял най-голямата си загуба в живота.
— Моля те, не говори за това — промълви той.
— Съжалявам, ще говорим за нещо друго — рече смутеният Зенов. — Ако Терминус действително е светът, който искаш, смятам, че ще удвоиш работата си по подготовката на Енциклопедичния проект. Както ти е известно, Библиотеката с радост ще ти помогне във всяко отношение.
— Зная, Лас, и съм ти безкрайно благодарен. Ние наистина ще продължим да работим.
Той се изправи, все още неспособен да се усмихне след острата болка от спомена за празнувания му преди десет години рожден ден.
— И така трябва да продължа да се трудя — каза Селдън.
На излизане пак почувства угризение на съвестта заради измамата, към която прибягваше. Лас Зенов нямаше ни най-малка представа за истинските намерения на Хари.
3
Хари Селдън огледа удобния апартамент, който през изминалите няколко години му служеше за офис в Галактическата библиотека. И тук, както навсякъде в Библиотеката, се долавяше някаква атмосфера на упадък и изтощение от прекалено дългото съществуване на едно място. И въпреки всичко Селдън знаеше, че цялото туй богатство може да се запази още векове наред, а с разумно преустройство — дори хилядолетия.
Как се бе озовал тука?
За пореден път прекара миналото през съзнанието си и проследи наум линията на своя живот — несъмнен признак за остаряване. В миналото дремят толкова повече неща, отколкото в бъдещето, че човек отклонява мисълта си от застрашителния мрак напред и се отдава на спокойно съзерцание на по-ранните събития.
В неговия случай обаче имаше една разлика. В продължение на три десетилетия психоисторията бе следвала почти права линия на развитие и беше напредвала бавно, но сигурно. И изведнъж преди шест години настъпи рязък и съвсем неочакван обрат.
Ала Селдън знаеше как точно се бе случило това, как едно стечение на обстоятелствата направи поврата възможен.
Причината, разбира се, беше Уонда, внучката на Хари. Той затвори очи и се намести в стола си, за да проследи отново събитията отпреди шест години.
Дванадесетгодишната Уонда беше безутешна. Майка й, Манела, бе родила друго дете — друго малко момиченце, Белис — и за известно време цялото внимание се насочи към бебето.
След като завърши книгата за своя роден сектор Дал, баща й Рейч реши, че това е незначителен успех и че той самият не е голяма знаменитост. Поканиха го да говори по темата и Рейч прие с готовност, защото беше силно погълнат от проблема и както каза с усмивка на Хари: „Щом говоря за Дал, не ми се налага да крия далянския си акцент. Всъщност аудиторията очаква да го чуе от мен.“
В резултат на лекциите обаче той дълго отсъстваше от дома, а когато си бе вкъщи, искаше да вижда бебето.
Колкото до Дорс Венабили, тя отдавна изчезна. Загубата й остави у Хари вечно кървяща, болезнена рана и той реагира неадекватно. Сънят на Уонда бе задействал поредицата от събития, които доведоха до гибелта на Дорс.
Внучката нямаше нищо общо със случилото се и Селдън добре го знаеше, но въпреки всичко усещаше, че се отдръпва от нея, с което и той я предаде при кризата, предизвикана от раждането на бебето.
И Уонда безутешно се насочи към единствения човек, който сякаш винаги се радваше да я види, единствения, на когото можеше да разчита. Това беше Юго Амарил. Той отстъпваше само на Хари в развитието на психоисторията и го надминаваше в абсолютното си, денонощно отдаване на тази наука. Селдън имаше Дорс и Рейч, а за Юго психоисторията бе всичко, понеже нямаше жена и деца. И все пак когато Уонда дойдеше при него, нещо вътре у Юго я приемаше именно като дете и смътно, макар и за миг,
