— Трябва да се покаже. Можете ли да повикате някое момиче? Всяка млада жена ще свърши работа. И огледало в цял ръст.
— Хммм. Тогава да влезем вътре.
Комодорът наричаше покоите си къща. Населението несъмнено би ги назовало дворец. За опитния поглед на Малоу сградата необичайно много приличаше на крепост. Беше построена върху възвишение, издигащо се над столицата. Стените к бяха дебели и укрепени. Подходите към нея се пазеха, а разпределението вътре беше пригодено за отбрана. Малоу мрачно си помисли, че това е тъкмо жилище като за Аспер… Многообичания.
Пред тях застана младо момиче. Поклони се на Комодора.
— Това е едно от момичетата на Комодората. Става ли?
— Превъзходно!
Комодорът наблюдаваше внимателно, докато Малоу постави верижката около талията на момичето и се отдръпна.
— Е, това ли е всичко? — изсумтя Комодорът.
— Моля ви, Комодор, дръпнете завесите. — Госпожице, да токата има едно малко лостче. Моля ви, бихте ли го преместили нагоре? Хайде, нищо няма да ви стане.
Момичето дръпна лостчето, вдъхна дълбоко, погледна ръцете си и възкликна „Оо!“
От талията като от извор бликна бледа струяща луминесцентна светлина с променящ се цвят, която се извиси над главата й в бляскава диадема от течен огън. Сякаш някой бе откъснал полярното сияние от небето и го бе превърнал в було.
Момичето пристъпи към огледалото и се втренчи очаровано в него.
— Вземете това. — Малоу му подаде огърлица от матови зърна. — Поставете го на шията си.
Момичето го послуша. Щом попаднеше в луминесцентното сияние, всяко зърно се превръщаше в отделен пламък, който се въртеше и проблясваше в червено и златно.
— Какво мислите? — попита го Малоу. Момичето не отговори, но в очите му се четеше обожание. Комодорът махна с ръка и то с нежелание бутна лостчето надолу и великолепието изчезна. Момичето си тръгна… със спомена.
— Ваши са, Комодор — рече Малоу, — за Комодората. Смятайте ги за малък подарък от Фондацията.
— Хммм. — Комодорът повъртя колана и огърлицата в ръка, сякаш преценяваше теглото им. — Как става?
— Това е въпрос за специалистите ни — вдигна рамене Малоу. — Но при вас то ще действа без — забележете, без — помощта на жреци.
— Е, това все пак са само женски дрънкулки. Какво може да се направи от тях? Откъде ще дойдат парите?
— Имате ли балове, приеми, банкети… подобни неща?
— А, да.
— Давате ли си сметка колко биха платили жените за подобни бижута? Поне десет хиляди кредита.
Комодорът изглеждаше поразен.
— Аха!
— И тъй като захранващото устройство на тези бижута по-специално няма да издържи повече от шест месеца, ще е необходимо често да се подменят. Срещу ковано желязо на стойност хиляда кредита на парче можем да ви продадем колкото поискате от тях. Печалбата за вас ще бъде 900 процента.
Комодорът подръпваше брадата си и изглежда, се бе впуснал наум в грандиозно изчисление.
— Галактика! Как ще се бият за тях важните дами. Ще държа малки запаси и ще ги оставям да наддават. Естествено, не бива да знаят, че аз лично…
— Ако пожелаете — продължи Малоу, — можем да ви обясним как работят фиктивни корпорации. После, избирам по-нататък наслуки, да вземем пълния ни комплект домакински уреди. Имаме сгъваеми фурни, които могат да опекат за две минути и най-твърдото месо. Притежаваме ножове, които не се нуждаят от точене. Разполагаме с истински перален комбинат, който се поставя в малък шкаф и работи напълно автоматично. Същото се отнася и за машини за миене на съдове, и за подочистачки, полировачки на мебели, прахоубиратели, полилеи… всичко, което пожелаете. Помислете как ще се увеличи популярността ви, ако ги направите достъпни за хората. Помислете си за увеличението на, хм, земните ви блага, ако има правителствен монопол при 900 процента печалба. За хората те ще струват много повече от парите, които ще плащат, а не е необходимо да знаят какво вие давате за тях. И забележете, нито едно устройство няма да се нуждае от грижите на жреци. Всички ще бъдат щастливи.
— С изключение на вас, както изглежда. Какво печелите вие от тази работа?
— Само каквото се полага на всеки търговец според законите на Фондацията. Аз и хората ми ще получим половината от печалбата, която занесем. Вие само купете всичко, което искам да ви продам, и двамата ще спечелим добре. Много добре.
Комодорът се наслаждаваше на мислите си.
— С какво казахте, че искате да ви се плати? С желязо ли?
— С желязо, въглища и боксит. Също с тютюн, пипер, магнезий, широколистен дървен материал. Нищо, от което да нямате достатъчно.
— Звучи добре.
— И аз така мисля. О, и още нещо се сещам сега, Комодор. Бих могъл да преоборудвам заводите ви.
— А? Това пък какво е?
— Ами да вземем вашите стоманолеярни. Разполагам с някои малки удобни устройства, които ще снижат производствените разходи до един процент от предишната им стойност. Можете да намалите цените наполовина и въпреки това да делите изключително високи печалби с производителите. Слушайте, ако ми разрешите да направя една демонстрация, ще ви покажа точно какво имам предвид. Има ли стоманолеярен завод в този град? Няма да отнеме много време.
— Би могло да се уреди, търговец Малоу. Но утре, утре. Ще вечеряте ли с нас тази вечер?
— Моите хора… — поде Малоу.
— Нека всички дойдат — щедро предложи Комодорът — Символична приятелска среща между нашите нации, която ще ни даде възможност да продължим приятелското обсъждане. Но искам да ви предупредя за нещо — лицето му се удължи и изражението му стана строго. — Никаква ваша религия. Не си мислете, че с това може да се открехне вратата за мисионерите.
— Комодор — отвърна сухо Малоу, — давам ви честната си дума, че религията ще намали печалбата ми.
— Тогава засега това е всичко. Ще ви съпроводят обратно до кораба ви.
6
Комодората беше доста по-млада от съпруга си. Лицето й беше бяло, със студени черти, а черната й коса беше опъната стегнато назад. Гласът й звучеше язвително.
— Свършихте ли най-после, мой благороден и милостив съпруже? Съвсем, съвсем ли свършихте? Предполагам, че сега, ако пожелая, мога да вляза в градината?
— Няма нужда да драматизираш, Лиша, скъпа — отвърна кротко Комодора. — Младият човек ще бъде на вечерята довечера и ще можеш да си говориш с него колкото искаш, дори да се забавляваш, като слушаш всичко, което аз ще разправям. Някъде из жилището трябва да се сложи маса за хората му. Дано звездите благоволят те да бъдат малко.
— Най-вероятно е да са като свине, които ядат месо на цели бутове и пият вино с бъчви. А като изчислиш разходите, две нощи ще стенеш.
— Е, може и да не стане така. Въпреки мнението ти вечерята трябва да бъде най-щедра.
— Охо, разбирам. — Тя го изгледа презрително. — Много приятелски си настроен към тези варвари. Вероятно затова не ми бе разрешено да присъствам на вашия разговор. Може би дребната ти съсухрена душица заговорничи срещу баща ми,
