Вероятно някой специалист с трениран усет за съотношение би могъл да успее от първия път, но той остана доволен и от третия.
Това беше регулировката. На последния етап двете гюлета се наложиха едно върху друго и се сляха в море от непълно съвпадение. Повечето звезди бяха почти близнаци. Но фината регулировка не отне много време. Двойните звезди се препокриха, остана едно поле и сега местоположението на кораба можеше да се отчете направо по скалите… Цялата процедура бе отнела по-малко от половин час.
Чанис намери Хан Притчър в личното му помещение. Генералът явно се готвеше да си ляга. Той вдигна поглед.
— Новини?
— Нищо специално. Ще стигнем до Звездокрай с още един скок.
— Зная.
— Не искам да те безпокоя, ако възнамеряваш да си лягаш, но прегледа ли филма, който взехме в Сил?
Притчър хвърли пренебрежителен поглед към въпросния предмет, поставен в черната си кутия на ниската му полица за книги.
— Да.
— И какво мислиш?
— Смятам, че ако някога в историята е имало наука, то в този район на Галактиката тя е изчезнала напълно.
Чанис се ухили с широка усмивка.
— Зная какво искаш да кажеш. Доста скучно е, нали?
— Не, ако се наслаждаваш на лични хроники на владетели. Бих казал, че вероятно са недостоверни и в двете посоки. Когато историята се занимава предимно с личности, илюстрациите стават само черни или само бели, в зависимост от интересите на автора. Мисля, че тази наука е безполезна.
— Но там се говори за Звездокрай. Това исках да изтъкна, когато ти дадох филма. Беше единственият, който успях да открия, където въобще да се споменават.
— Добре. Те са имали добри и лоши владетели. Завоювали са няколко планети, спечелили са някои битки и са загубили други. В тях липсва нещо забележително. Нямам високо мнение за теорията ти, Чанис.
— Но си пропуснал някои неща. Не забеляза ли, че никога не са образували коалиции? Винаги са оставали извън политиката в този ъгъл на звездния кошер. Както казваш, покорили са няколко планети, но след това са спрели и то без да имат някакви особени загуби. Сякаш просто са се разпрострели достатъчно, за собствената си сигурност, но не дотолкова, че да привлекат внимание.
— Много добре — разнесе се безизразният отговор. — Не възразявам срещу приземяването. В най- лошия случай ще изгубим малко време.
— О, не. В най-лошия случай ни очаква пълно поражение. Ако е Втората Фондация. Спомни си, че ще бъде свят с неизвестно колко Мулета.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Да кацна на някоя по-малка подчинена планета. Най-напред да научим колкото успеем за Звездокрай и после на тази основа да импровизираме.
— Добре. Не възразявам. А сега, ако нямаш нищо против, наистина бих искал да загася светлината.
Чанис си тръгна, като му махна с ръка.
А в мрака на малката стая на островче от летящ метал, загубен сред безкрайността на космоса, генерал Хан Притчър остана буден и проследяваше мислите, които го водеха през такива фантастични простори…
Ако всичко, което с толкова мъка бе решил, е вярно — а как само всички факти започваха да пасват, — тогава Звездокрай наистина беше Втората Фондация. Не можеше да не е така. Но как? Защо?
Възможно ли беше това да е Звездокрай? Един обикновен свят? Без никакви отличителни особености? Бордей, залутан сред останките от Империята? Треска сред отпадъците?!
Видя някак отдалеч сбърченото лице на своя владетел и чу тънкия му глас, когато говореше за Еблинг Майс, стария психолог от Фондацията, единственият човек, който беше — може би — научил тайната на Втората Фондация.
Притчър си припомни напрежението в думите на Мулето. „Сякаш Майс бе изумен. Сякаш нещо за Втората Фондация бе надминало всичките му очаквания, бе тръгнало по направление, напълно различно от онова, което той бе си представял. Ако можех само да разчета мислите му, вместо неговите чувства! И все пак чувствата бяха напълно ясни и над всичко висеше огромната изненада.“
Изненадата беше основното. Нещо изумително, невероятно! А сега идваше това момче, този захилен младеж, радващ се словоохотливо на Звездокрай и неговата неразличима субнормалност. И сигурно беше прав. Трябваше да е прав. В противен случай нищо нямаше смисъл.
В последната съзнателна мисъл на Притчър имаше нещо зловещо. Онзи уред за следене в хиперпространството си беше все още на етеричната тръба. Преди час, докато Чанис беше някъде далеч, той го бе проверил.
ВТОРА ИНТЕРЛЮДИЯ
Срещата в преддверието на залата на Съвета беше случайна — само няколко мига, преди да влязат в залата и да се заемат с текущата работа — и редките мисли запрелитаха бързо напред-назад.
— Значи Мулето е тръгнал.
— И аз го чух. Рисковано! Много рисковано!
— Не, ако работите не се отклоняват от установените функции.
— Мулето не е обикновен човек и не е лесно да се манипулират избраните му инструменти, без той да го открие. Контролираните мозъци трудно се докосват. Говори се, че е разпознал няколко случая.
— Да, не виждам как може да се избегне това.
— Неконтролираните съзнания са по-лесни. Но при неговото управление твърде малко от тях имат високо обществено положение…
Те влязоха в залата. Последваха ги и други от Втората Фондация.
3. Двама мъже и един селянин
Росем е един от страничните светове, обикновено пренебрегван от историята на Галактиката, който почти никога не се натрапва на вниманието на хората от безбройните по-щастливи планети.
В късния период на Галактическата империя неговите пустоши се обитаваха от няколко политически затворници, а една обсерватория и малък военен флотски гарнизон се стараеха да не бъде напуснат напълно. По-късно през бедствените дни на конфликтите, още преди появата на Хари Селдън, някои по- слаби хора, изтощени от периодичните десетилетия на несигурност и опасност, на които им бе дошло до гуша от разграбвани планети и призрачни редици от мимолетни императори, намятаха плащеницата за няколко безплодни, тежки години, бягаха от населените центрове и търсеха подслон в безлюдните заливчета на Галактиката.
В ледените пустини на Росем се гушеха села. Слънцето му беше червеникавокафяв скъперник, който криеше капките топлина за себе си, докато на планетата валеше слаб сняг всеки девет месеца от годината. През тези снежни месеци упоритото местно зърно лежеше задрямало в почвата, после, когато неохотното слънчево излъчване повишаваше температурата до близо шестнадесет градуса, то с почти паническа скорост израстваше и узряваше.
Малки, подобни на кози, животни пасяха тревата, като разравяха снега с трикопитните си крачка.
По такъв начин хората на Росем осигуряваха хляба и млякото си, а когато можеха да се лишат от някое животно — и месото. Тъмните зловещи гори, които се кривяха над половината екваториална област на планетата, даваха твърд и с фини нишки дървен материал за строеж на къщи. Този материал заедно с някои кожи и минерали ставаше дори за износ и понякога корабите на Империята идваха и донасяха за обмен
