селскостопански машини, атомни отоплители и дори телевизори. Последните не бяха излишни, защото дългата зима налагаше на селянина самотно зимуване.
Историята на Империята течеше покрай селяните на Росем. Търговските кораби нарядко ги изненадваха с новини, от време на време пристигаха нови бегълци, веднъж сравнително голяма група дойде и остана — и всички те обикновено носеха вести за Галактиката.
Тогава жителите на Росем научаваха за яростните сражения и унищожаваните народи или за тираничните императори и бунтуващите се вицекрале. Сетне въздишаха, поклащаха глави, загръщаха по- плътно кожените яки около обраслите си с бради лица, когато седяха на селския площад под слабото слънце и философстваха за злото у хората. После, след известно време, престанаха да идват търговски кораби и животът стана по-тежък. Прекратиха се доставките на чужди, по-приятни храни, на тютюн и на машини. Неясни слухове, породени от телевизорите, носеха все по-обезпокоителни новини. И накрая се разчу, че Трантор е бил плячкосан. Великият свят-столица на цялата Галактика, великолепният, легендарният, недостижимият и несравним дом на императорите е бил разграбен, опустошен и оставен в руини.
Трудно беше да се възприеме това и за много от селяните на Росем, които дращеха с мъка нивите си, изглеждаше, че настъпва краят на Галактиката.
След това в един ден, който по нищо не се различаваше от другите, пристигна отново кораб. Старите хора във всяко село закимаха мъдро и повдигнаха натежалите си клепачи, за да зашепнат, че така е било и по времето на бащите им… но не съвсем.
Корабът не беше имперски. На кърмата му липсваше емблемата на Империята — космически кораб и слънце. Бе недодялан, направен от части на по-стари кораби, а хората в него се наричаха войни на Звездокрай.
Селяните се объркаха. Не бяха чували за Звездокрай, но въпреки това посрещнаха войниците с традиционното гостоприемство. Новодошлите разпитваха подробно за естеството на планетата, за броя на жителите и градовете й — дума, която селяните погрешно сметнаха, че означава „села“, — за характера на нейната икономика и така нататък.
Появиха се и други кораби и се издадоха прокламации навсякъде, че сега Звездокрай е управляващият свят, че данъчни станции ще се изградят около екватора — обитаемата зона, — че всяка година ще се събират проценти от зърното и кожите по съответни математически формули.
Жителите на Росем запримигаха тържествено, без да са сигурни какво означава думата „данъци“. Когато настана времето да се събират данъците, много хора платиха или стояха отстрани, докато чуждоземци в униформи товареха прибраното зърно и кожите на големи широки наземни коли.
Тук-там възмутени селяни се събираха и вадеха древни ловни оръжия, но от това не излезе въобще нищо. Когато пристигаха хората от Звездокрай, те се разпръскваха и с удивление наблюдаваха как борбата им за оцеляване ставаше още по-тежка.
Но бе достигнато ново равновесие. Непреклонният звездокрайски губернатор живееше сурово в селото Джентри, в което не пускаха никой от жителите на Росем. Събирачите на данъци, росемити на служба на Звездокрай, идваха периодично, но вече ги възприемаха по навик — а и селянинът се бе научил как да крие зърното, да откарва в гората добитъка и да не допуска колибите му да изглеждат твърде показно благоденстващи. Тогава, с тъпо, неразбиращо изражение той посрещаше всеки заядлив въпрос по отношение на имуществата му и само сочеше онова, което и без това можеше да се види.
А то ставаше все по-малко, данъците намаляваха, сякаш Звездокрай се бе уморил да изтръгва грошове от такъв свят.
Търговията се разрасна и може би Звездокрай установи, че тя е по-доходоносна. Хората от Росем вече не получаваха в обмен лъскавите произведения на Империята, но дори машините и храните на Звездокрай бяха по-добри от местните стоки. А за жените имаше дрехи от други материи, освен от домашните сиви тъкани, и това беше твърде важно.
Така, още веднъж историята на Галактиката се плъзна край тях достатъчно мирно и селяните продължиха с труд да извличат хляба си от коравата земя.
Когато излезе от къщата си, Нарови духна в брадата си, за да се стопли. Първият сняг вече ръсеше по твърдата почва, а небето беше навъсено и оцветено в мрачнорозово. Той се вгледа внимателно нагоре с присвити очи и реши, че не наближава истинска буря. Можеше да пътува до Джентри без особени неприятности и да се отърве от излишното зърно в замяна на достатъчно консервирани храни, които да му стигнат за цялата зима.
— Напълнена ли е колата с гориво, младо? — ревна той през вратата, която бе поотворил за тази цел.
Отвътре подвикна някакъв глас, а после към него се присъедини най-старият му син с къса червена брада, която още не бе успяла да надрасне момчешката си рехавост.
— Колата — отвърна той намусено — е заредена с гориво и върви добре, с изключение на лошото състояние на мостовете. Не съм виновен за това. Бях ти казал, че трябва да я ремонтира специалист.
Старият мъж се отдръпна и огледа сина си изпод навъсените вежди, после изпъчи гъстата си брада напред.
— А моя ли е грешката? Къде и по какъв начин мога да намеря специалист за ремонт? Нима реколтата не беше оскъдна в продължение на пет години? А дали стадата ми избягнаха чумата? Да не би кожите сами да са се…
— Нарови! — добре познатият глас от вътрешността го прекъсна на половин изречение.
— Добре, добре — изръмжа той, — а сега майка ти трябва да се набърка в отношенията между баща и син. Изкарай колата и се погрижи товарните ремаркета да са здраво съединени.
Той потупа една о друга облечените си в ръкавици ръце и отново вдигна поглед нагоре. Тъмноръждивите облаци се събираха, а надничащото в пролуките сиво небе не носеше никаква топлина. Слънцето оставаше скрито.
Тъкмо щеше да премести поглед, когато очите му забелязаха нещо и пръстът му почти автоматично се насочи нагоре, а устата му зяпна във вик, без да обръща никакво внимание на студения въздух.
— Жено — повика я той живо. — Стара жено, ела тук!
На прозореца се появи глава с възмутено изражение. Очите на жената проследиха пръста му и тя също зяпна. С крясък се втурна надолу по дървените стълби и на минаване грабна една стара наметка и парче платно. Изскочи навън с платното, увито набързо около главата й, и развяваща се на раменете й наметка.
— Кораб от космоса е — изсумтя тя.
— А какво друго би могло да бъде? — подметка нетърпеливо Нарови. — Имаме гости, жено, гости!
Корабът бавно се спускаше, за да кацне върху голата замръзнала земя в северната част на фермата на Нарови.
— Ама какво ще правим? — задъха се жената. — Можем ли да им предложим гостоприемство на тези хора? Възможно ли е да приемат пръстения под на нашата колиба и останките от сухата царевична питка?
— Тогава да вървят при съседите, така ли? — лицето на Нарови се изчерви вече не само от студа, а ръцете му в коженото си покритие сграбчиха мускулестите рамене на жената.
— Съпруго на душата ми — замърка той, — ще вземеш двата стола от нашата стая долу; ще се погрижиш едно младо животинче да бъде заколено и изпечено с гулии; ще опечеш прясна питка. Сега отивам да посрещна и поздравя тези мъже с голяма мощ от космоса и… и… — той млъкна, кривна широката си шапка и се почеса колебливо. — Да, ще взема и моята кана с ферментиралото питие. Почерпката от сърце е хубаво нещо.
По време на тази реч устата на жената се отваряше и затваряше безмълвно. Когато този етап отмина, от нея се раздаде тънък писък. Нарови вдигна пръст.
— Стара жено, какво казаха старейшините на селото преди една седмица? А? Поразмърдай си паметта, Старейшините, самите те, минаха по фермите! Представи си колко е било важно! Съобщиха ни, че ако някакъв кораб от космоса кацне, трябва да ги уведомим незабавно и това е заповед на губернатора. А сега не бива ли да се възползваме от случая, за да си спечеля благоразположението на хората, които имат власт? Погледни този кораб. Виждала ли си някога подобен на него? Тези хора от външния свят са богати,
