велики. Самият губернатор изпраща такива вести за тях, че старейшините ходят от ферма на ферма в студа. Сигурно по целия Росем е разпространено съобщението, че тези хора са търсени от владетелите на Звездокрай, а те кацат в моята ферма. — Той изпитваше тревога и надежда. — Само да ги посрещнем добре сега, после да се спомене името ми пред губернатора и всичко може да бъде наше!
Жена му внезапно усети студът да пронизва тънкото платно. Подскочи към вратата, като викна през рамо:
— Тогава бързо тръгвай!
Но тя говореше на човек, който още в същия миг тичаше към замръзналото поле, където корабът се снижаваше.
Нито студът на този свят, нито неговите безмълвни празни пространства безпокояха генерал Хан Притчър. Нито бедната околност, нито самият изпотен селянин.
Тревожеше го въпросът дали е разумна тактиката им, той и Чанис бяха сами тук.
При обичайни обстоятелства корабът, оставен в извънпланетното пространство, можеше сам да се грижи за себе си, но той въпреки това не се чувстваше сигурен. Разбира се, за този ход беше отговорен Чанис. Погледна към младия мъж и го видя да намига жизнерадостно в пролуката на завесата от кожи, в която за миг се появиха надзъртащите очи и зейналата уста на една жена.
Чанис поне изглеждаше напълно спокоен. Притчър кисело задоволство от този факт. Неговата игра нямаше да продължи още дълго, както той я желаеше. Но междувременно единствената им връзка с кораба бяха наръчните им УКВ-радиостанции.
Тогава селянинът домакин се захили до уши и каза с глас, омазнен от уважение:
— Благородни лордове, моля покорно да ми разрешите да ви съобщя, че най-големият ми син, добър, достоен момък, когото бедността ми попречи да образовам, както заслужава мъдростта му, ме уведоми, че старейшините ще дойдат скоро. Надявам се, че престоят ви при нас ще бъде дотолкова приятен, доколкото позволяват скромните ми възможности, защото аз съм беден, макар и трудолюбив, честен и скромен фермер, както ще го потвърди всеки тук.
— Старейшини ли? — подхвърли небрежно Чанис. — Главните хора в този район?
— Точно така, благородни лордове, при това честни, достойни хора, защото цялото наше село е известно в Росем като място на справедливост и добродетели, макар животът да е труден и добивите от нивите и горите да са малки. Може би ще споменете пред старейшините, благородни лордове, за моето уважение и почит към пътниците и е възможно те да поискат нова моторна кола за нашето стопанство, защото старата едва пълзи, а от нейните останки зависи нашето оцеляване…
Видът му издаваше плахо желание и Хан Притчър кимна с подобаващо сдържано снизхождение, изисквано от ролята на „благородни лордове“, с която бяха дарени.
— Съобщение за вашето гостоприемство ще стигне до ушите на старейшините.
Притчър се възползва от следващите мигове на уединение, за да поговори на привидно полузаспалия Чанис.
— Не ми харесва особено много тази среща със старейшините — поде той. — Какво мислиш по въпроса?
Чанис сякаш остана изненадан.
— Нищо. Какво те тревожи?
— Струва ми се, че имаме нещо по-добро да вършим, отколкото да се набиваме на очи тук.
Чанис заговори забързано с полумонотонен глас:
— Може да се окаже необходимо при следващите ни ходове да рискуваме да привлечем внимание. Няма да намерим онзи тип хора, които искаме, Притчър, само като бръкнем с ръка в тъмна торба и се опитаме да ги напипаме. Хора, които управляват чрез силата на ума, може и да нямат непременно очевидна власт. На първо място, психолозите на Втората Фондация вероятно са нищожно малцинство от цялото население, точно както в твоята Първа Фондация техниците и учените са образували малцинство. Обикновените жители вероятно са точно такива — съвсем обикновени. Възможно е психолозите дори да са добре скрити, а хората, които явно държат властта, честно да мислят, че те са истинските господари. Решението на този проблем би могло да се намери тук, на тази замръзнала планета.
— Не разбирам всичко това!
— Ами, виж, всичко е доста ясно. Звездокрай вероятно е огромен свят с милиони или стотици милиони. Как бихме могли да разпознаем сред тях психолозите и да бъдем в състояние да съобщим достоверно на Мулето, че сме намерили местоположението на Втората Фондация? Но тук, на този малък селски свят и подчинена планета, както ни уведомяват нашите домакини, всички звездокрайски ръководители са съсредоточени в централното им село Джентри. Тук вероятно те са няколкостотин, Притчър, а сред тях трябва да има един или няколко от Втората Фондация. Накрая ще отидем там, но нека най-напред да видим старейшините — това е логична стъпка по пътя ни.
Те бързо се отдръпнаха един от друг, когато чернобрадият им домакин се запрепъва отново в стаята.
— Благородни лордове, старейшините пристигат. Копнея да ми разрешите още веднъж да ви замоля да споменете, ако е възможно, някоя добра дума за мен… — той се бе превил почти на две в пристъп на раболепие.
— Непременно ще си спомним за вас — отвърна Чанис. — Това ли са вашите старейшини?
Явно те бяха. Трима на брой.
Единият приближи. Поклони се и изпълнен с достойнство каза:
— За нас е чест. Превозът е уреден. Уважаеми господа, надяваме се, че ще имаме удоволствието да ни удостоите с присъствието си в нашата зала за съвещания.
ТРЕТА ИНТЕРЛЮДИЯ
Първия Говорител се взираше с копнеж в нощното небе. Парцаливи облаци се носеха бързо през бледата звездна светлина. Космосът изглеждаше активно враждебен. В най-добрия случай беше студен и ужасен, но сега в него беше и онова странно същество — Мулето, и даже само този факт сякаш го вмрачаваше и сгъстяваше допълнително в зловеща заплаха.
Заседанието бе свършило. Не бе продължило дълго. Обсъждаха се съмненията и въпросите, внушавани от трудния математически проблем да се справят с умствен мутант от неизвестна порода. Трябваше да се вземат предвид всички гранични пермутации.
Дали вече можеха да са сигурни? Някъде в тази област на космоса — на достатъчно близко разстояние, ако се мереше в галактичен мащаб — се намираше Мулето. Какво щеше да предприеме той?
Беше доста лесно да се справят с неговите хора. Те бяха реагирали и реагираха — съобразно плана.
Но как щеше да действа Мулето?
4. Двама мъже и старейшините
Старейшините в този район на Росем не изглеждаха точно такива, каквито можеха да се очакват — същински представители на своята селска класа, само че малко по-възрастни, по-властни и не толкова приятелски разположени, колкото останалите.
Съвсем не.
Достойнството, което ги бе отличило при първата среща, се бе засилило, докато се превърна в преобладаващата им характеристика.
Седяха около овалната си маса като важни и бавноподвижни мислители. Повечето бяха прехвърлили физическия разцвет на силите си, макар че малцината, които притежаваха брада, я носеха къса и добре подстригана. И все пак доста от тях изглеждаха под четиридесетте, сякаш за да бъде съвсем очевидно, че названието „старейшини“ беше израз по-скоро на уважение, отколкото буквално описание на възрастта.
Двамата от космоса седяха в единия край на масата и сред тържествената тишина, съпътстваща доста
