по-голямо цяло.
— Това не е така — каза Тривайз. — Успяхте да уловите нашия кораб на разстояние милиони километри и да ни държите кротки почти до безпомощност. Е добре, укротете ме и този път. Не се преструвайте, че не можете.
— Не трябва. Не и сега. Ако те променим или приспособим по някакъв начин, ти няма да си по-ценен за нас от който и да е друг човек в Галактиката и няма да можем да те използваме. В състояние сме да го направим само защото си ти и трябва да останеш такъв, какъвто си. Ако в този момент ти въздействаме, ние сме загубени. Моля те. Налага се да се успокоиш доброволно.
— В никакъв случай, госпожице, докато не ми кажете поне част от онова, което искам да зная.
— Блис, нека аз да опитам — намеси се Пелорат. — Моля те, иди в другата стая.
Тя неохотно излезе и Пелорат затвори вратата след нея.
— Може да чуе и да почувства всичко — каза Тривайз. — Какво значение има дали е тук?
— За мен има значение — отговори Пелорат. — Искам да съм насаме с теб, та дори тая изолация да е само илюзия. Голан, ти се страхуваш.
— Не бъди глупак.
— Разбира се, че се страхуваш. Ти не знаеш къде отиваш, срещу кого ще се изправиш, какво се очаква от теб… Имаш право да се страхуваш.
— Но аз не се страхувам.
— Не е вярно. Вероятно не те е страх от физическата опасност по начина, по който ме е страх мен. Аз се страхувах от опасното излизане в открития космос, от всеки свят, който виждах, от новото, с което се сблъсквах. В крайна сметка, половин век съм живял затворен, уединен и ограничен живот, докато ти си бил във военната флота и в политиката. И все пак аз се мъчех да не се страхувам и ти ми помогна. През времето, когато сме били заедно, ти си бил търпелив към мен, бил си внимателен и си се отнасял с разбиране. С твоя помощ успях да овладея страховете си и да се държа добре. Нека сега ти върна услугата и се опитам на свой ред да ти помогна.
— Казвам ти, че не ме е страх.
— Разбира се, че те е страх. Ако не от друго, то от отговорността, която те очаква. Ясно е, че цял един свят зависи от теб. Следователно, ако се провалиш, ще трябва да живееш с мисълта, че си погубил този цял един свят. Защо е нужно да се изправяш пред такава отговорност? Какво право имат те да ти стоварват подобно бреме? Ти не се страхуваш само от провал — както би се чувствал всеки на твое място, — а си бесен, загдето те поставят в положение, в което трябва да се страхуваш.
— Изобщо не си прав.
— Не мисля така. Затова нека заема твоето място. Каквото и да очакват от теб, аз доброволно ще те заместя. Предполагам, че няма да се изисква голяма физическа сила или жизненост, тъй като в това отношение и най-простото механично устройство превъзхожда човека. Не смятам, че би се изисквала и менталика, защото те самите разполагат с такава предостатъчно. Това е нещо, което… Е, не зная какво е, но ако не трябват нито мускули, нито ум, тогава разполагам с всичко останало, както и ти, и съм готов да поема отговорността.
— Защо си толкова склонен да понесеш този товар? — попита рязко Тривайз.
Пелорат сведе очи, като че ли се страхуваше да срещне погледа му, и отвърна:
— Аз съм имал съпруга, Голан. Познавал съм жени. Въпреки това те никога не са били много важни за мен — интересни, приятни, но нищо особено. Докато тази…
— Коя? Блис ли?
— Тя някак си е различна… за мен.
— В името на Терминус, Янов, тя научава всяка дума, която казваш.
— Това няма значение. Блис във всички случаи го знае. Искам да й доставя удоволствие. Ще се заема с тази задача, каквато и да е тя, ще поема всякакъв риск, всякаква отговорност, заради най-малката възможност, която ще я накара… да има високо мнение за мен.
— Янов, тя е дете.
— Не е дете и няма значение какво мислиш ти за нея.
— Не разбираш ли как би трябвало да й изглеждаш?
— Старец ли? Какво от това? Тя е част от едно по-голямо, цяло, а аз не съм, и единствено туй издига непреодолима стена между нас. Не смяташ ли, че ми е известно? Но аз не я моля за нищо, освен да…
— Да има добро мнение за теб?
— Да. Или всяко друго приятно чувство, което тя би изпитвала.
— Заради това ли искаш да свършиш моята работа? Но, Янов, не чу ли? Не им трябваш ти, а аз, поради някаква си космическа причина, която не мога да разбера.
— Ако не успеят да използват теб, а трябва да имат някого, аз със сигурност ще бъда по-подходящ от нищо.
— Не мога да повярвам на очите си — поклати глава Тривайз. — Налегнала те е старост, а сякаш току-що си открил младостта. Янов, опитваш се да бъдеш герой, за да можеш да умреш заради онова тяло.
— Не говори така, Голан. Тази тема не е подходяща за шеги.
Тривайз се опита да се засмее, но погледът му срещна сериозното лице на Пелорат и той само прочисти гърлото си.
— Прав си — кимна примирено. — Извинявам се. Извикай я, Янов. Извикай я да влезе.
Блис дойде леко смутена и тихо каза:
— Съжалявам, Пел. Ти не можеш да го заместиш. Трябва да бъде Тривайз и никой друг.
— Много добре — отвърна съветникът. — Ще съм спокоен. Каквото и да се иска от мен, ще се опитам да го направя. Всичко, което ще предпази Янов от риска да се прави на романтичен герой на неговата възраст.
— Знам си я аз възрастта — промърмори Пелорат.
Блис бавно приближи към него и сложи ръка на рамото му.
— Пел, аз имам отлично мнение за теб.
Пелорат погледна встрани.
— Добре, Блис. Не е необходимо да си мила.
— Не съм мила, Пел, а просто имам отлично мнение за теб.
82
Първоначално смътно, после все по-ясно Сура Нови узнаваше, че се е наричала Сурановирембластиран и че като дете за родителите си е била Су, а за приятелите си — Ви.
Разбира се, тя никога не го бе забравила истински, но понякога фактите оставаха заровени дълбоко в нея, макар и не чак толкова дълбоко, колкото през този последен месец, защото преди не се бе докосвала за дълго до такъв мощен ум. Но сега моментът беше дошъл. Тя самата не го желаеше. Не се нуждаеше от това. Големият остатък от досегашната Нови буташе малката различна частица към повърхността заради някаква глобална потребност. Изтласкването се придружаваше от някакво смътно неразположение, напомнящо сърбеж, което бързо се преодоляваше с помощта на току-що откритата й личност. В продължение на години тя не бе идвала тъй близо до Гея.
Спомни си една от формите на живот, които беше обичала като дете. Приела емоциите си за неясна част от самата себе си, сега тя разпознаваше и своите материални превъплъщения. Беше пеперуда, която излизаше от пашкула.
83
Стор Гендибал погледна към Нови рязко и проницателно. Бе толкова изненадан, че едва не отслаби контрола си над Бранно. Фактът, че не го направи, вероятно бе резултат от внезапна подкрепа отвън, която го стабилизира, макар за момента да я беше пренебрегнал.
— Какво знаеш за съветника Тривайз, Нови? — попита я той. А след това, вледенен от тревога при
