Той се обърна да посрещне младия човек, който бе вече вътре в стаята и с изненада откри, че го познава. Беше го гледал на холопредаванията.
— Вие сте онзи съветник. Тривайз!
— Голан Тривайз. Точно така. А вие сте професор Янов Пелорат?.
— Да, да — рече Пелорат. — Значи вие сте човекът, с който ще…
— Ще пътуваме заедно — вдървено го прекъсна Тривайз. — Или поне така ми казаха.
— Но вие не сте историк.
— Не, не съм. Както споменахте, аз съм съветник, политик.
— Да, да… Че за какво ли питам? Историк съм аз, тъй че защо трябва да има и друг? Вие можете да пилотирате космически кораб.
— Да, за това доста ме бива.
— Е, то ни и трябва. Отлично! Боя се, че не съм от хората с практическо мислене, млади човече, така че щом сте тук, ще бъдем добър отбор.
Тривайз отвърна:
— В момента не съм завладян от изключителността на собственото си мнение, но ми се струва, че нямаме друг избор, освен да се опитаме да станем добър отбор.
— Тогава да се надяваме, че ще превъзмогна моята неувереност в космоса. Знаете ли, съветник, никога не съм бил там. Аз съм земеровен, бозайник, ако това е точният термин. Между другото, искате ли чаша чай? Ще накарам Клода да ни приготви нещо. Доколкото разбирам, в края на краищата има още няколко часа до отлитането. Аз вече съм готов. Имам всичко, което ще е нужно на нас двамата. Госпожа кметът бе изключително отзивчива. Просто е поразително как се заинтересува от проекта.
— Знаели сте за това, така ли? — попита Тривайз. — Откога?
— Кметът се свърза с мен — тук Пелорат леко се намръщи и започна да прави някакви пресмятания — преди две-три седмици. Аз бях очарован. А сега, като си изясних, че ми трябва пилот, а не втори историк, съм още по-очарован, че моят компаньон сте вие, драги приятелю.
— Две-три седмици — повтори Тривайз, леко замаян. — Тя е била готова през цялото това време. А аз… — и гласът му се загуби.
— Моля?
— Няма нищо, професоре. Имам лошия навик да си мърморя. Ако нашето пътешествие се проточи, ще трябва полека-лека да привикнете.
— Ще се проточи, ще се проточи — рече Пелорат, подбутвайки събеседника си към масата в столовата, където икономката приготвяше богато гарниран чай. — То дори ще е абсолютно неограничено. Кметът каза, че имаме толкова време, колкото си щем, че пред нас лежи цялата Галактика и че всъщност където и да отидем, можем да ползваме средствата на Фондацията. Тя, разбира се, предупреди, че ще трябва да бъдем разумни. Колкото за това, обещах й го — той се ухили и потри ръце. — Седнете, скъпи приятелю, седнете. Може да се окаже, че за много дълго време това ще ни е последното хапване на Терминус.
Тривайз седна.
— Имате ли семейство, професоре?
— Имам един син. Преподава в университета в Сантани. Струва ми се, че е химик или нещо подобно. Метнал се е на майка си. Ние отдавна не сме заедно, така че, както виждате, нямам отговорности, нито пък семейни задължения. Вярвам, че и вие нямате. Ама вземи си от сандвичите, момчето ми.
— В момента наистина съм без семейни задължения. Просто няколко жени, които идват и си отиват.
— Да. Да. Когато потръгне така, е прелестно. Като разбереш пък, че няма защо да ги взимаш на сериозно, става още по-прелестно. Доколкото разбирам, без деца?
— Никакви.
— Добре! Знаеш ли, направо съм в прекрасно настроение. Признавам, че като влезе, отначало се пообърках. Сега обаче те намирам съвършено стимулиращ. Трябват ми младост, ентусиазъм и някой, дето да може да се оправя в Галактиката. Виждаш ли, започваме едно издирване. Забележително издирване — спокойното лице и гласът на Пелорат необичайно се оживиха, без изражението или интонацията му да се променят особено. — Питам се дали са ти казали за това.
0чите на Тривайз леко се присвиха.
— Забележително издирване?
— Да, разбира се. Сред десетките милиони населени светове в Галактиката е скрита скъпоценна перла, а ние можем да се доверим само на най-бегли намеци. Ако обаче успеем да я намерим, наградата ще е невероятна. Ако ти и аз, моето момче — искам да кажа, Тривайз, понеже нямам намерение да се държа отвисоко — издържим, имената ни ще звучат во веки веков.
— Тази награда, за която говорите… тази скъпоценна перла…
— Май се изразявам като Аркади Даръл — писателката, нали я знаеш — когато разказва за Втората фондация? Нищо чудно, че си изненадан — Пелорат вдигна глава, сякаш щеше да избухне в смях, но само бегло разтегли устни. — Уверявам те, че не става въпрос за такова просто и маловажно нещо.
— Ако не говорите за Втората фондация, професоре, тогава за какво?
Пелорат мигом помрачня и дори се заоправдава:
— А, значи госпожа кметът не ти е казала? Много странно. От десетилетия се възмущавам от правителството и неспособността му да проумее какво върша, а сега кмет Бранно внезапно стана толкова щедра.
— Да — рече Тривайз, без да се опитва да прикрие ироничната си интонация, — тя е жена със забележителна скрита филантропия, само че не ми спомена за какво става дума.
— Значи не знаеш за моите проучвания?
— Съжалявам, но не знам.
— Няма защо да се оправдаваш, всичко е наред. Не мога да кажа, че съм направил сензация. Сега ще ти обясня. Двамата с теб ще търсим — и ще намерим, понеже наум имам една отлична възможност — Земята.
10
Тази нощ Тривайз не спа добре.
Непрекъснато се мяташе в затвора, който старата жена бе издигнала около него, но не успя да намери изход.
Пращаха го в изгнание, а той не можеше да противодейства с нищо. Бранно беше се показала спокойна и неумолима и дори не си бе дала труда да маскира неконституционността на действията си. Той се бе уповавал на своите права като съветник и гражданин на Фондацията, а тя не ги бе признала дори на думи.
И ето сега този Пелорат, този странен учен, който като че ли живееше на света, без да бъде част от него, му заявяваше, че ужасната старица се е подготвяла за това от седмици.
Чувстваше се същинско „момче“, както го бе наричала тя.
Канеха се да го пратят в изгнание с някакъв историк, които веднага беше започнал да го титулова „скъпи приятелю“ и който сякаш получи невротичен пристъп на радост, понеже започваше галактическо издирване на… Земята?
Какво, в името на бабата на Мулето, беше Земята?
Беше попитал. Разбира се! Беше попитал веднага, щом я споменаха.
Беше казал:
— Извинете, професоре. Аз съм невежа във вашата област и вярвам, че няма да се подразните, ако ви помоля да ми обясните нещо с прости думи. Какво е Земята?
В продължение на двадесет дълги секунди Пелорат го зяпаше с печален поглед. После отвърна:
— Това е планета. Първичната планета. Същата онази, на която за пръв път са се появили хората, скъпи ми приятелю.
Тривайз се облещи.
— Появили се за пръв път? Откъде?
— От никъде. Това е планетата, на която човечеството се е развило по пътя на еволюцията от низшите
