— Можем да се върнем, след като проверим сектор Сириус.
— Не ти ли идва наум, че се срещна с нас, за да ни отклони от Сейшел и ни разкара оттук? Да ни отпрати където и да е другаде, само и само да не сме тук?
— Защо?
— Не зная. Слушай, те очакваха да идем на Трантор. Това беше мястото, на което ти искаше да отидем, и може би са разчитали наистина да постъпим така. Аз обърках нещата, като настоях да дойдем на Сейшел, а това е последното, което биха желали, така че сега им се налага да ни прогонят оттук.
Пелорат изглеждаше определено разстроен.
— Но, Голан, ти просто твърдиш разни работи. Защо да не искат да сме на Сейшел?
— Не знам, Янов. На мен ми стига и това, че се опитват да ни разкарат. Аз оставам тук. Нямам намерение да си тръгвам.
— Но… но… Слушай, Голан, ако Втората фондация искаше да си отидем, не можеха ли просто да повлияят на нашите умове, за да решим самите ние да тръгнем? Защо ще си правят труда да ни убеждават?
— След като зачекна тоя въпрос, професоре, дали пък в твоя случай не са го направили? — Очите на Тривайз се присвиха с внезапно подозрение. — Ти не искаш ли да тръгнем?
Пелорат изненадано го погледна.
— Просто си мисля, че в това има резон.
— Разбира се, че би мислил така, ако са ти повлияли.
— Но на мен не са ми…
— Разбира се, че ако са ти повлияли, ще се кълнеш, че не са.
— Ако ще ми извърташ думите по тоя начин — рече Пелорат, — няма как да оспорвам голите ти предположения. Какво смяташ да правиш?
— Ще остана на Сейшел. И ти също. Без мен не можеш да управляваш кораба, така че ако Компор ти е повлиял, значи е въздействал не на този, на когото е трябвало.
— Много добре, Голан. Ще останем на Сейшел, докато не възникне някаква друга причина да потеглим. В края на краищата, най-лошото, което можем да сторим, е да се скараме. Хайде, стари друже, ако са ми повлияли, щях ли да си променя мнението и с радост да дойда с теб, както възнамерявам да направя сега?
Тривайз помисли за момент, после сякаш с едно вътрешно отърсване се усмихна и протегна ръка.
— Съгласен съм, Янов. Да се върнем на кораба и утре ще потеглим отново. Ако можем да измислим накъде.
47
Мун Ли Компор не си спомняше кога точно е бил вербуван. Първо на първо, тогава беше дете; освен туй, агентите на Втората фондация педантично заличаваха следите си колкото е възможно по-отдалеч.
Компор беше „наблюдател“ и човек от Втората фондация моментално би познал, че е такъв.
Това означаваше, че е запознат с менталиката и до известна степен би могъл да общува с хората от Втората фондация по техния начин, но е на най-ниското стъпало в йерархията. Можеше да зърва за миг умовете, но не умееше да ги настройва. Образованието, което бе получил, не стигаше дотам. Беше наблюдател, а не изпълнител.
Това в най-добрия случай го определяше като второкласен менталист, но той не се засягаше — поне не много. Знаеше своето значение в общата схема на нещата.
В ранните си векове Втората фондация явно бе подценявала задачата, пред която е изправена. Беше си въобразявала, че шепата й членове ще могат да направляват цялата Галактика и че за да бъде поддържан Планът на Селдън, ще са нужни само крайно редки и леки докосвания — тук или там.
Мулето ги бе лишил от илюзиите им. Дошъл отникъде, той абсолютно бе изненадал Втората фондация (както и естествено Първата, макар това да нямаше значение) и ги бе оставил безпомощни. Трябваше да минат пет години, преди да бъде организирана контраатака и то само с цената на доста човешки жертви.
Пълното възстановяване, отново на ужасяваща цена, бе постигнато при Палвър, който най-накрая взе нужните мерки. Дейността на Втората фондация трябваше да бъде невероятно разширена, без в същото време ненужно да се увеличават възможностите за откриването й, ето защо Палвър създаде наблюдателския корпус.
Компор не знаеше колко наблюдатели има в Галактиката и дори на Терминус. Не му беше работа да го знае. В идеалния случай между двама наблюдатели не би трябвало да има връзка, която да може да се проследи, така че загубата на единия да не доведе до загуба на който и да било друг. Всички връзки бяха с висшите ешелони на Трантор.
Амбицията на Компор бе някой ден да иде на Трантор. Въпреки че му се струваше твърде невероятно, той знаеше, че понякога един наблюдател може да бъде заведен там и произведен в по-горен чин, макар то да се случваше рядко. Необходимите за наблюдателя качества не съвпадаха с онези, които откриваха пътя към Масата.
Ето например Гендибал, който бе четири години по-млад от него. Гендибал също трябва да е вербуван като дете, но е бил взет направо на Трантор и сега вече бе говорител. Компор не би могъл да му противостои и секунда.
Той не се сещаше особено често за ниския си статус. Почти никога нямаше повод да размишлява над това. В края на краищата този пост бе нисък само по транторианските стандарти. На собствените им светове и в собствените им нементалически общества за наблюдателите не бе трудно да достигнат високи постове.
Компор например никога не беше имал затруднения да попадне в елитни училища или да си намери добра компания. Бе способен по елементарен начин да използва собствената си менталност, за да увеличи вродената си интуитивна способност (беше сигурен, че е вербуван именно заради нея) и по този начин се оказа звезда в хиперпространственото преследване. Стана дори нещо като колежански герой и това постави крака му на първото стъпало на политическата кариера. Щом отминеше настоящата криза, никой не би могъл да каже колко още може да напредне. Ако кризата от само себе си се решеше успешно, както вероятно щеше да стане, нямаше ли да си спомнят, че точно Компор за пръв път бе забелязал Тривайз — не като човек (всеки би могъл да го направи), а като ум?
Беше се сближил с Тривайз в колежа и отначало виждаше у него само приветливия и схватлив компаньон. Една сутрин обаче лениво се бе размърдал от съня си и в потока на съзнанието, който окръжаваше ничията зона на полудрямката, бе почувствал колко е жалко, че Тривайз не е бил вербуван.
Разбира се, Тривайз не би и могъл да бъде вербуван, тъй като бе роден на Терминус, а не като Компор на някой друг свят. Но дори и това да се пренебрегнеше, вече бе прекалено късно. Само съвсем младите умове бяха достатъчно пластични, за да бъдат обучени в менталиката; болезненото въведение в това изкуство — то действително беше нещо повече от наука — на възрастни мозъци, заръждавели в мисловния си калъп, беше спомен само от първите две поколения след Селдън.
Но в такъв случай, ако Тривайз беше негоден за вербуване, а бе и надраснал възможната възраст, какво предизвикваше съжалението на Компор?
При следващата им среща той проникна дълбоко в ума на Тривайз и откри онова, което изглежда интуитивно го тревожеше. Умът на Тривайз имаше характеристики, неподчиняващи се на правилата, на които самият той бе обучаван. Този ум непрекъснато му убягваше. Колчем започнеше да проследява начина, по който той действаше, Компор откриваше пустота — не, това не можеше да е истинска пустота, а по-скоро скокове в несъществуващото. Места, където дейността на ума на Тривайз се раздвояваше прекалено дълбоко, за да може да бъде проследена.
Компор нямаше как да определи какво означава всичко това, но започна да наблюдава поведението на другия през призмата на откритото и да подозира, че той притежава обезпокоителната способност да стига до верни заключения от данни, които изглеждаха недостатъчни.
Дали тази му способност имаше нещо общо с пустотата? Това положително бе въпрос за менталист,
