— Но Блис е Гея.
— Знам, Янов. Точно туй усложнява нещата. Докато си мисля за Блис като за личност, няма никакъв проблем. Помисля ли за нея като за Гея, проблемът се появява.
— Но ти самият не си дал никакъв шанс на Гея, Голан. Слушай, стари друже, ще ти призная нещо. Когато ние с Блис сме интимни, тя понякога ми дава да споделя ума и за минута-две. Не повече, понеже казва, че съм твърде стар, за да се приспособя към това. О, не се хили, Голан, и ти също би бил твърде стар! Ако изолат като теб или мен бъде част от Гея за повече от минута-две, може да получи мозъчни увреждания, а ако изкара пет-десет минути, уврежданията сто на сто ще са необратими… Само да можеше да го изпиташ, Голан!
— Кое? Необратимото мозъчно увреждане? Не, благодаря.
— Виж, ти нарочно не искаш да ме разбереш. Имам предвид този кратък миг на единение. Просто не знаеш какво изпускаш. Неописуемо е! Блис казва, че това е чувство на радост. Все едно да речеш, че изпитваш чувство на радост, когато най-подир пиеш вода, след като едва не си умрял от жажда. Не съм в състояние дори да започна да ти обяснявам на какво прилича. Споделяш всички удоволствия, които изпитват поотделно един милион души. То не е равномерно чувство; ако беше така, човек бързо щеше да престане да го забелязва. Усещането вибрира… примигва… има някакъв странен пулсиращ ритъм, който не те оставя на мира. Това е далеч по-голяма радост — не, не по-голяма — далеч по-добра радост, отколкото някога би могъл да изпиташ ти самият. Когато Блис трябва да ми затвори вратата, готов съм да заплача…
Тривайз поклати глава.
— Драги ми приятелю, ти си удивително сладкодумен, но приказваш досущ като че ли описваш псевдоендорфинова пристрастност или зависимост към някой друг наркотик, който за късо време ти доставя наслада, докато в крайна сметка те остави за постоянно в ужаса. Не на мен тия! Не съм склонен да продам индивидуалността си за някакво двуминутно чувство на радост.
— Аз все пак притежавам своята индивидуалност, Голан.
— Само че колко още време ще я притежаваш, ако продължаваш така? Ще молиш за нови и нови дози от своя наркотик, докато накрая мозъкът ти не бъде увреден. Янов, не трябва да позволяваш на Блис да те докара дотам. Може би ще е добре да поговоря с нея.
— Не! Недей! Ти не си самата тактичност, знаеш го, а аз не искам да я обидиш. Уверявам те, че в това отношение тя е по-внимателна, отколкото можеш да си представиш. Тревожи се дори повече от мен за възможността от мозъчно увреждане. Бъди сигурен.
— Добре, тогава ще говоря с теб. Янов, повече не го прави. Живял си петдесет и две години със собствените си радости и удоволствия и мозъкът ти се е пригодил да ги понася. Не се отплесвай по някакъв нов и необичаен порок. Ще си платиш за него — ако не незабавно, то след време.
— Да, Голан — тихо продума Пелорат, гледайки върховете на обувките си. След секунда добави:
— Да речем, че го разглеждаш по този начин. Ако беше едноклетъчно създание…
— Знам, какво ще кажеш, Янов. Забрави го. С Блис вече обсъждахме тази аналогия.
— Не, само помисли за миг. Нека си представим едноклетъчни организми с човешко равнище на съзнанието, надарени със силата на мисълта и изправени пред възможността да станат многоклетъчен организъм. Няма ли същинските едноклетъчни да оплакват загубата на своята индивидуалност и ядно да отхвърлят задаващия се принудителен строг надзор над личността им от страна на общия организъм? И нима ще са прави? В състояние ли е отделната клетка дори само да подозира мощта на човешкия мозък?
Тривайз яростно тръсна глава.
— Не, Янов, аналогията е лъжлива. Едноклетъчните организми нямат съзнание, нито каквато и да е сила на мисълта — а ако ги притежават, те са толкова безкрайно малки, че спокойно могат да се смятат за нулеви. За тях да се комбинират и да загубят индивидуалността си означава да загубят нещо, което в действителност никога не са имали. Едно човешко същество обаче има съзнание и притежава сила на мисълта. То може да загуби истинско съзнание и истинска интелигентност, така че аналогията ти пропада.
За известно време между двамата се настани мълчание, почти потискаща тишина; най-сетне Пелорат, опитвайки се да прехвърли разговора в нова посока, попита:
— Защо гледаш през предния илюминатор?
— Навик — криво се усмихна Тривайз. — Компютърът ми докладва, че нито ме следват геянски кораби, нито пък се задава сейшелска флотилия, за да ме посрещне. И въпреки това се вглеждам, успокоявам се от собствените си сетива, които не виждат такива кораби, макар сензорите на компютъра да са стотици пъти по-зорки и по-проницателни от моите очи. Нещо повече, той може много деликатно да долови характеристики на пространството, които човешките рецептори при никакви обстоятелства няма да отчетат. И макар че знам всичко това, пак се взирам.
— Голан, ако наистина сме приятели… — започна Пелорат.
— Обещавам ти да не правя нищо, което ще огорчи Блис; или поне нищо такова, което съм в състояние да избегна.
— Не, става дума за друго. Ти криеш целта на пътуването ни, като че ли не ми се доверяваш. Къде отиваме? Да не би да смяташ, че знаеш къде е Земята?
Тривайз го погледна и вдигна вежди.
— Съжалявам. Пазех тайната само за себе си.
— Да, но защо?
— Защо наистина — отвърна като ехо съветникът. — Чудя се, приятелю, дали не е заради Блис.
— Блис? Не искаш тя да узнае? Стари друже, на нея може напълно да й се вярва.
— Не е там работата. Каква полза има да не й вярвам? Подозирам, че ако пожелае, тя може да измъкне от ума ми всяка моя тайна. Но, струва ми се, причината е много по-простичка. Имам усещането, че ти вече обръщаш внимание само на нея и аз на практика не съществувам за теб.
Пелорат придоби ужасен вид.
— Това не е вярно, Голан.
— Знам, но се опитвам да анализирам чувствата си. Преди малко дойде уплашен за нашето приятелство и като поразмислих над това, стори ми се, че съм имал същите страхове. Не съм си го признавал открито, но мисля, че съм се усещал откъснат заради Блис. Може би се опитвам да си върна, като сприхаво крия нещата от теб. Хлапашка работа.
— Голан!
— Аз казах, че е хлапашка работа, нали тъй? Само че кой от време на време не прави хлапащини? Както и да е, ние сме приятели. Вече се разбрахме по въпроса, така че няма да играя повече детински игрички. Отиваме на Компорелон.
— Компорелон? — Пелорат явно не можеше да се сети откъде името му е познато.
— Сигурно помниш моя колега, предателя Мун Ли Компор. Срещнахме го на Сейшел.
На лицето на историка се появи израз на просветление.
— Разбира се, че си спомням. Компорелон беше светът на неговите предци.
— Ако наистина е така. Не вярвам безусловно на всичко, което Компор казва. Само че Компорелон наистина е доста известен свят и Мун твърдеше, че неговите обитатели знаели за Земята. Е, ще идем там и ще попроучим. Може да не ни доведе до нищо, но това в момента е единствената ни отправна точка.
Пелорат се прокашля и придоби съмняващо се изражение.
— О, скъпи ми друже, сигурен ли си?
— Няма нищо, за което да бъда сигурен или несигурен. Съществува просто някаква отправна точка и колкото и несигурна да е, нямаме друг избор, освен да тръгнем по следата.
— Да, само че ако го направим въз основа на онова, което ни каза Компор, може би трябва да обмислим всичко, което той съобщи. Аз вече си спомням, че съветникът съвсем категорично твърдеше, че Земята не съществувала като жива планета — повърхността й била радиоактивна и абсолютно безжизнена. А ако е тъй, тогава отиваме на Компорелон просто за нищо.
