станала непосредствено от самата Земя, макар невинаги да назовават планетата-майка с това име.
— А как другояче я наричат?
— Най-различно. Понякога й казват Единствената, понякога Най-старата. Или пък Подлунен свят например, което според някои авторитети намеква за гигантския й спътник. Други твърдят, че това означава „изгубен свят“ и че „подлунен“ е вариант на „прокуден“ — предгалактическа дума, означаваща „изгубен“ или „зарязан“.
— Янов, спри! — кротко рече Тривайз. — Можеш цяла вечност да се сражаваш със своите авторитети и контра-авторитети. Казваш, че такива легенди има навсякъде?
— О, да, драги ми приятелю. Навсякъде. Трябва само да ги прехвърлиш, и ще добиеш усещане за този човешки навик да се започва с някакво зрънце истина, върху което слой след слой се нанасят приятни измислици — също като стридите от Рампора, дето образуват бисер около песъчинката. Веднъж попаднах точно на тази метафора, когато…
— Янов! Хайде да оставим на мира метафорите! Кажи ми, има ли в компорелонските легенди нещо, което ги отличава от останалите?
— О! — за момент Пелорат се взря в Тривайз с невиждащ поглед. — Да ги отличава? Ами те претендират, че Земята е относително близо и това е най-необичайното. На повечето светове, когато говорят за Земята, независимо какво име са й избрали, има тенденция нейното местонахождение да бъде неясно — те я ситуират или неопределено далеч, или дори в някакво царство на мечтите.
— Да — кимна Тривайз, — също както някои на Сейшел ни разправяха, че Гея се намира в хиперпространството.
Блис се разсмя. Съветникът бързо я погледна.
— Наистина. Така ни казваха.
— Не че се съмнявам — рече геянката. — Просто е забавно. Това, разбира се, е същото, в което искахме да вярвате. Точно сега ни е необходимо да бъдем оставени насаме, а бихме ли могли да се намираме на по-безопасно и по-сигурно място от хиперпространството? Ако хората вярват, че нашето местонахождение е такова, все едно действително сме там.
— Да — сухо каза Тривайз, — може би по същата тази логика има нещо, което кара хората да мислят, че Земята не съществува, че е далече или пък е покрита с радиоактивна кора.
— Като се изключи обстоятелството — обади се Пелорат, — че компорелонците претендират, че тя е относително близо до тях.
— Но въпреки това са я снабдили с радиоактивна кора. Всички, които имат легенди за Земята, смятат, че по една или друга причина човек не може да я доближи.
— Така е — отсече Пелорат.
Тривайз продължи:
— На Сейшел мнозина твърдяха, че Гея е наблизо; някои дори посочваха правилно нейното слънце и въпреки това смятаха, че до нея не може да се стигне. Може би има и компорелонци, които настояват, че Земята е радиоактивна и мъртва, но могат да идентифицират звездата й. В такъв случай ще я доближим, колкото и да твърдят, че е невъзможно. С Гея направихме точно това.
— Гея искаше да те приеме, Тривайз — рече Блис. — Ти беше безпомощен в ръцете ни, но ние нямахме намерение да ти причиняваме вреда. Ами ако Земята е могъща, без да е добронамерена? Тогава какво?
— При всички случаи трябва да се опитам да стигна до нея и да приема последствията. Това обаче е моя грижа. Щом установя местоположението й и се отправя натам, за вас няма да е късно да напуснете. Ще ви оставя на най-близкия свят от Фондацията или, ако настоявате, ще ви върна на Гея и после ще тръгна сам.
— Скъпи ми друже — каза Пелорат, очевидно наскърбен, — не говори такива неща. Не бих и помислил да те изоставя.
— Нито пък аз да изоставя Пел — рече Блис и протегна ръка, за да докосне бузата на Пелорат.
— Чудесно тогава. Не след дълго ще сме готови да направим скока към Компорелон, а сетне, нека се надяваме — и към Земята.
ЧАСТ ВТОРА
КОМПОРЕЛОН
III. НА ВХОДНАТА СТАНЦИЯ
9
Блис влезе в стаята при Янов и попита:
— Тривайз каза ли ти, че всеки момент ще извършим скока през хиперпространството?
Пелорат вдигна очи от четеца, над който беше приведен, и каза:
— Да, всъщност той току-що надникна и ми рече „в близкия половин час“.
— Самата мисъл ми е неприятна, Пел. Скокът никога не ми е харесвал. Някак си всичко в мен се преобръща.
Пелорат я погледна с лека изненада.
— Не съм мислил за теб като за космически пътешественик, скъпа Блис.
— Не съм голям пътешественик, това е вярно. Самата Гея няма поводи за редовни космически полети. По природа аз/ние/Гея не участваме в космически изследвания, търговия или веселби. И все пак, необходимо е някой да стои на входните станции…
— Където имахме щастието да те срещнем?
— Да, Пел — тя му се усмихна с очевидна обич. — Необходимо е по различни причини да посещаваме Сейшел или други звездни райони — обикновено нелегално. Но тайно или не, това винаги означава скок и, разбира се, щом която и да е част от Гея прави скок, цялата планета го чувства.
— Много неприятно — рече Пел.
— Можеше да е и по-лошо. Огромната маса на Гея не извършва скока, така че ефектът е доста размит. Но ми се струва, че аз го усещам по-силно от останалата част от планетата. Както отдавна се опитвам да обясня на Тривайз, въпреки че цялата Гея си е Гея, отделните компоненти не са идентични. Всички имаме своите особености, а моята природа, не зная защо, е особено чувствителна към прехода.
— Почакай! — каза Пелорат, явно спомнил си нещо. — Тривайз веднъж ми го е обяснявал. В обикновените кораби това усещане е най-силно. Там човек напуска галактическото гравитационно поле с навлизането в хиперпространството и се връща в него с повторната си поява в обикновеното пространство. Именно напускането и връщането предизвикват подобно усещане. Но „Далечната звезда“ е гравитационен кораб. Той не се влияе от такова поле и в действителност нито го напуска, нито се връща в него. Затова не усещаме нищо. Уверявам те, скъпа, известно ми е от собствен опит.
— Това е прекрасно. Ако се бях сетила да споделя проблема по-рано, щях да си спестя много притеснения.
— Има и друго преимущество — продължи Пелорат, въодушевен от необичайната си роля на капацитет по астронавтските въпроси. — За да направи скок, обикновеният кораб трябва да се отдалечи на значително разстояние от големи маси като звездите, например. Понеже колкото е по-близо до някоя звезда, толкова по-силно е гравитационното поле и усещането за скок — по-ясно изразено. Освен това колкото полето е по-мощно, толкова по-сложни уравнения трябва да се решат, за да се проведе скокът безопасно и в желаната точка от обикновеното пространство. В гравитационен кораб обаче не може и дума да става за някакво усещане по време на скока. Още повече, този кораб има компютър, който е много по-съвършен от обикновените и може да обработва сложни уравнения с необикновена сръчност и бързина. В резултат на това, вместо да се отдалечава две-три седмици от някоя звезда, само за да достигне безопасна и удобна за прехода точка, на „Далечната звезда“ й е достатъчно да пътува два-три дни. А и след като не сме обект на гравитационни полета, следователно и на инерционни ефекти — признавам, че не го разбирам, но Тривайз твърди така, — можем да се ускоряваме много по-бързо, отколкото с обикновен кораб.
— Това е хубаво — каза Блис — и прави чест на Трив, че умее да се справя с този необикновен
