Пелорат се бе приближил и сега неспокойно застана до вратата.

— Открихме ли нещо? — попита той с леко хрипкав шепот.

Тривайз вдигна ръката си в знак за мълчание. Внимателно наблюдаваше Блис. Знаеше, че ще минат дни, преди слънчевата светлина да се завърне към тази именно точка на Луната, но освен това знаеше и че светлината няма никакво отношение към онова, което Геянката се опитваше да долови.

— Тук е — някак отнесено каза тя.

— Сигурна ли си?

— Да.

— И това е единственото място?

— Единственото, което открих. Минал ли си над всяка област от лунната повърхност?

— Над значителна част от нея.

— Е, в тази значителна част това е всичко, което съм доловила. Сега е по-силно, сякаш то също ни е забелязало, но не ми се вижда опасно. Имам чувството, че ни посреща доброжелателно.

— Сигурна ли си?

— Такова усещане имам.

— А то не може ли да фалшифицира намерението си? — попита историкът.

— Уверявам те, че бих открила подобна фалшификация.

Тривайз измърмори нещо за прекалената самоувереност, а след туй високо рече:

— Надявам се, че това, което долавяш, е интелигентност.

— Долавям силна интелигентност. Само че… — в гласа на Геянката се промъкна особена нотка.

— Само че какво?

— Шшт! Не ме безпокой. Чакай да се съсредоточа — последната дума можеше да се различи единствено по движението на устните й.

После тя заяви с лека и радостна изненада:

— Не е човешка.

— Не е човешка ли? — повтори Тривайз далеч по-учуден от нея. — Да не би пак да си имаме вземане- даване с роботи? Като на Солария?

— Не — Блис се усмихна. — Не е и съвсем роботска.

— Няма как да не е или едната, или другата.

— Да, ама има! — сега тя направо се изкикоти. — Не е човешка интелигентност и въпреки това не прилича изобщо на тази от роботите, дето съм усещала по-преди.

— Иска ми се да го видя! — Пелорат оживено закима с глава, а очите му се бяха разширили от нетърпение. — Мисля, че ще бъде вълнуващо. Нещо ново!

— Нещо ново — промърмори Тривайз, чието настроение също изведнъж се повиши. И една искра на неочаквано прозрение сякаш освети вътрешността на черепната му кутия.

100

Гмурнаха се надолу към лунната повърхност; почти ликувайки. Дори и Фалъм се бе присъединила към тяхната радост и с инфантилна невъздържаност се прегръщаше сама, сякаш вече се връщаше на Солария.

Що се отнася до Тривайз, той чувстваше как остатъкът от здрав разум му казва, че е малко странно Земята — или каквото и да бе онова нейно нещо, дето се намираше на Луната, — след като бе взела такива строги мерки да държи настрана всички изследователи, сега толкова бурно да ги привлича към себе си. Възможно ли беше и в двата случая целта да е една и съща? Дали не действаше правилото „Ако не можеш да ги накараш да те избягват, привикай ги и ги унищожи“? Нима и този път тайната щеше да остане недокосната?

Тази тревожна мисъл обаче избледня и се удави в прилива на радост, който непрекъснато се засилваше с приближаването им към лунната повърхност. Но съветникът все пак успя да съхрани в себе си и момента на просветление, който го бе озарил в началото на тяхното плавно спускане към земния спътник.

Той, изглежда, не изпитваше никакви съмнения единствено за посоката, в която се бе устремил корабът. Сега минаваха току над върховете на полегатите хълмове и застаналият пред компютъра Тривайз нямаше нужда да прави каквото и да било. Изглеждаше тъй, сякаш и хората, и умната машина са водени от неизвестна сила, и в момента усещаха единствено огромна еуфория, защото товарът на отговорността е бил смъкнат от плещите им.

Плъзнаха се успоредно на терена към отвесна скала, която се издигаше на заплашителна височина като бариера пред тях; преграда, осветена слабо от сиянието на Земята и прожектора на „Далечната звезда“. Наближаването на неизбежния сблъсък като че ни най-малко не разтревожи Тривайз и той без никаква изненада осъзна, че част от скалата, разположена точно пред тях, пропадна и откри пролука към блеснал от изкуствено осветление коридор.

Корабът забави скоростта си — очевидно по своя собствена воля — почти до пълзене и се нагоди точно към отвора… влизането… плъзгането навътре. Проходът зад тях се затвори, а отпред се появи друг. И Звездолетът премина през него, за да се озове в една гигантска зала, която изглеждаше като издълбаната вътрешност на цяла планина.

„Далечната звезда“ спря и всички на борда му се втурнаха с нетърпение към въздушния шлюз. Никому, дори и на Тривайз, не хрумна да провери дали навън атмосферата е годна за дишане — и дали изобщо има някаква атмосфера.

Въздух обаче имаше. Ставаше за дишане и беше приятен. Те се огледаха наоколо с доволния вид на хора, които някак си са се прибрали у дома и едва след известно време забелязаха един човек, който учтиво ги изчакваше да приближат.

Беше висок и с печален израз на лицето. Косата му бе с бронзов цвят и ниско подстригана. Скулите му бяха широки, очите — светли, а облеклото му — по мода, която човек можеше да види единствено в книгите по, антична история. Колкото и жизнен и енергичен да изглеждаше, около него все пак сякаш витаеше умора. Тя не се прокрадваше през нещо конкретно, а по-скоро въздействаше като някакво непознато чувство.

Първа реагира Фалъм. Хлапето нададе висок, пронизителен писък и хукна към човека, като размахваше ръце и крещеше на пресекулки:

— Джемби!… Джемби!

Изобщо не забави бяг и щом се оказа достатъчно близо, високият мъж се приведе и я вдигна във въздуха. Фалъм обви с плач ръце около врата му и останала без дъх изхлипа:

— Джемби!

Другите приближиха по-спокойно и Тривайз бавно и отчетливо каза (дали този човек разбираше галактически?):

— Молим за извинение, господине. Детето е загубило своя пазач и отчаяно го търси. За нас е загадка как така то се насочи към вас, защото всъщност търси един робот — механично…

Мъжът заговори за пръв път. Гласът му бе по-скоро глух, отколкото музикален и в него се долавяше слаб полъх на архаичност, но той явно владееше галактически, при това — със съвършена лекота.

— Поздравявам цялата ви компания — видът му бе несъмнено дружелюбен, макар лицето да си остана все тъй печално. — Що се отнася до малката, тя може би показва по-голяма чувствителност, отколкото си мислите, защото аз наистина съм робот. Името ми е Данил Оливо.

XXI. ТЪРСЕНЕТО ПРИКЛЮЧВА

101

Тривайз се улови, че изобщо не му вярва. Беше се възстановил от изпитаната малко преди и непосредствено след кацането на Луната странна еуфория — наложена му, както сега подозираше, от този самозван робот.

Вы читаете Фондация и Земя
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату