глупави и престъпни, някъде дълбоко в съзнанието ти се крие нещо, което те накара да предпочетеш мен/нас/Гея, когато направи своя избор.
— Точно него, скритото дълбоко в съзнанието ми — каза Тривайз още по-мрачно, — искам да открия. Като за начало ще почна оттам — той посочи екрана, на който се виждаше някакъв голям град, прострял се до хоризонта.
Сред многото ниски сгради се издигаха и по-високи, а по периферията имаше кафяви поля, едва-едва покрити със слана.
Пелорат поклати глава.
— Много жалко. Исках да наблюдавам приближаването, но се заслушах в спора ви.
— Няма значение, Янов — успокои го Тривайз. — Можеш да гледаш, като си тръгваме. Обещавам ти тогава да си държа устата затворена, ако успееш да убедиш Блис в същото.
След минути „Далечната звезда“ се спусна, водена от микровълнов лъч, за да кацне на космодрума.
14
Кендрей се върна на входната станция, умислен и загледан в преминаващия кораб. Дори към края на смяната си той все още беше потиснат.
Тъкмо сядаше да вечеря, когато един от колегите му — дългурест тип с раздалечени очи, тънка светла коса и толкова руси вежди, че все едно ги нямаше — се настани до него.
— Какво има, Кен? — попита той.
Устните на Кендрей се изкривиха.
— Корабът, който току-що мина, беше гравитационен, Гатис.
— Онзи странният, с нулевата радиоактивност?
— Затуй не беше радиоактивен. Нямаше гориво. Гравитационен.
Гатис кимна.
— За какъвто ни казаха да внимаваме, а?
— Да.
— И се падна на теб? Май ти е писано да си късметлия.
— Не чак такъв. На него имаше жена без документи и аз не докладвах.
— Какво? Виж, братко, не ми казвай! Не искам да знам. Нито дума повече. Може да си ми приятел, но съучастник и при туй постфактум няма да ти стана.
— Не това ме тревожи. Поне не най-много. Налагаше се да ги пропусна. Нали не знаем кой точно гравитационен кораб им трябва.
— Разбира се, но поне си могъл да докладваш за жената.
— Не ми се щеше. Тя не е омъжена. Бяха я взели за… за използване.
— Колко мъже имаше на борда?
— Двама.
— И са я взели само за това? Тогава са от Терминус.
— Точно така.
— На Терминус не им пука какво правят.
— Аха.
— Отвратително. И минават безнаказано!
— Единият беше женен и не искаше жена му да научи. Ако бях докладвал, тя щеше да разбере.
— Жена му не е ли на Терминус?
— Естествено, но въпреки това би научила.
— Хак му е да разбере.
— Съгласен съм, но не желая аз да съм виновен за това.
— Ще те коват здраво, задето не си докладвал. Не е извинение, че си искал да спестиш семейни проблеми на човека.
— Ти би ли докладвал?
— Предполагам, че щеше да ми се наложи.
— Не, не би го направил. Правителството се нуждае от този кораб. Ако бях настоял да впиша жената, те положително щяха да се откажат от кацането и да отлетят към някоя друга планета. На властите това едва ли щеше да им хареса.
— Но дали ще ти повярват?
— Мисля, че да. Много е сладка женичката, братко. Представи си само — такава госпожица да склони да тръгне с двама мъже, и то женени, които явно възнамеряват да я използват. Съблазнително е, да ти кажа.
— Струва ми се, не би искал и твоята съпруга да узнае, че си говорил подобно нещо — и дори че въобще си го помислил.
Кендрей предизвикателно подхвърли:
— Кой ще й каже? Ти ли?
— Хайде сега, познаваме се — недоволната гримаса на Гатис бързо се стопи и той подметна:
— На тези обаче няма да им помогне, че си ги пуснал, нали разбираш?
— Разбирам.
— Долу на повърхността ще ги открият много скоро и ако ти все пак можеш да се отървеш, те няма да успеят.
— Зная — кимна Кендрей, — и малко ми е жал за тях. Неприятностите, които жената би им причинила, са нищо в сравнение с тези, които ще им причини корабът. Капитанът подхвърли някои неща…
Той замълча и Гатис любопитно попита:
— Какво например?
— Няма значение — отвърна Кендрей. — Ако се разчуе, ще му мисля.
— Аз съм гроб.
— И аз. Но ми е жал за тия двамата от Терминус.
15
За всеки, който е бил в космоса и е изпитал неговата монотонност, истинското вълнение от космическия полет настъпва при кацането на нова планета. Под теб земята бяга бързо назад, а пред очите ти се мяркат суша и вода, геометрически площи и линии, които биха могли да представляват поля или пътища. Долавяш зеленината на растенията, сивотата на бетона, кафявата гола земя, белия сняг. Най-вълнуващи са населените конгломерати; градовете, които във всеки свят имат своя характерна геометрия и архитектурни варианти.
В обикновен кораб изпитваш емоцията от приземяването и пробега по пистата. При „Далечната звезда“ беше различно. Той сякаш заплава през въздуха, забави ход чрез умело балансиране на въздушното съпротивление и най-накрая спря над космодрума. Духаше поривист вятър, който допълнително усложняваше кацането. Когато беше настроен на ниска чувствителност към гравитационното притегляне, не само теглото, но и масата на звездолета необичайно намаляваше. Ако тя се приближеше твърде близо до нулата, вятърът веднага щеше да го отвее. Следователно чувствителността към гравитацията трябваше да се повиши и деликатно да се използват реактивни тласъци не само срещу притеглянето на планетата, а и срещу натиска на вятъра, следейки поривите му. Без подходящ компютър това не би било възможно.
Корабът се спускаше все по-надолу с неизбежните леки измествания в една или друга посока, докато най-сетне попадна в очертания район, отбелязващ вече определеното му място на космодрума.
Когато кацна, небето беше бледосиньо, примесено с матово бяло. Вятърът бе поривист дори на повърхността и въпреки че не представляваше навигационна опасност, навяваше студ, от който Тривайз потрепери. Той мигом бе разбрал, че облеклото им е съвсем неподходящо за времето на Компорелон.
Пелорат, от своя страна, хвърли преценяващ поглед наоколо и с наслада вдъхна въздух през носа — щипещият студ му харесваше, поне засега. Историкът дори нарочно разкопча дрехата си, за да усети по- добре вятъра. Знаеше, че след малко ще се закопчае и ще се увие с шала си, но в момента искаше да
