Е, тогава единствено в големите, все още неоформени неща ли бе винаги прав? Как можеше да го разбере?
Я стига толкова! В края на краищата, самият факт, че бе заявил, че идва по важна държавна работа — не, беше казал дословно „сигурността на Фондацията“…
Добре тогава, самият факт, че бе дошъл по въпрос, касаещ сигурността на Фондацията — тайно и без предизвестие — положително е привлякъл вниманието им. Да, но преди да разберат за какво става дума, щяха да действат много предпазливо. Щяха да се придържат към етикета и да го третират като висш сановник. Не биха го отвличали и заплашвали.
А тъкмо това сториха. Защо?
Какво ги е накарало да се почувстват толкова силни и властни, та да се отнесат по такъв начин със съветник от Терминус?
Възможно ли е причината да бе Земята? Дали същият източник, който така успешно криеше първичния свят дори от големите менталици на Втората фондация, сега не действаше, за да го отклони от търсенето й още в самото начало. Земята всезнаеща ли беше? Всемогъща?
Тривайз разтърси глава. Подобен ход на мисли водеше към параноя. Нима щеше да хвърли вината за всичко върху Земята? Нима всеки поврат в поведението на някого, всеки инцидент по пътя, всяко променяне на обстоятелствата можеше да се определя като резултат от нейни тайни машинации? Тръгнеше ли по тази, логика, неминуемо щеше да претърпи поражение.
В същия миг усети как автомобилът намалява скоростта и с един замах се върна в реалния свят.
Хрумна му, че дори не беше погледнал към града, през който минаваха. Сега се огледа, макар и напосоки. Сградите бяха ниски, но тъй като планетата беше студена, повечето постройки сигурно се намираха под земята.
Не се виждаше и следа от каквито и да е багри, което изглеждаше направо противоестествено.
Тук-там преминаваше по някой човек, опакован в дебели дрехи. Но и хората, както сградите, сигурно бяха под земята.
Таксито бе спряло пред широка и ниска постройка, разположена в падина, чието дъно не можеше да се обхване с поглед. Измина известно време, без колата да мръдне от мястото си; шофьорът също седеше неподвижен. Високата му бяла шапка почти опираше тавана на купето.
За миг Тривайз се зачуди как той се качва и слиза, без да му пада шапката. После каза с овладения гняв, който би се очаквал от високомерен служител, с когото са се отнесли зле:
— Е, шофьор, сега какво?
Компорелонският вариант на лъщящата преграда, отделяща водача от пътниците, съвсем не беше примитивен. Тя пропускаше звуковите вълни — макар съветникът да бе сигурен, че материални предмети със съответната енергия не могат да преминат през нея.
Шофьорът каза:
— Някой ще дойде да ви вземе. Стойте спокойно.
Още докато изричаше тия думи се появиха три глави, бавно възлизащи от падината, в която бе вдълбана сградата. След това се показаха и останалите части от телата на тримата. Явно приближаващите се изкачваха с нещо като ескалатор, но от мястото си Тривайз не можеше да види добре съоръжението.
Когато тримата приближиха достатъчно, пътническата врата на таксито се отвори и вътре нахлу поток студен въздух.
Съветникът слезе, закопчавайки палтото си догоре. Другите двама го последваха — Блис с голяма неохота.
Тримата компорелонци бяха доста безформени поради издутите като балони дрехи, вероятно с електрическо отопление. Тривайз изпита чувство, твърде много приличащо на презрение. На Терминус нямаше голяма полза от подобни атрибути. Единствения път, когато беше заел отопляемо палто през зимата — на близката планета Анакреон — бе открил, че то се загрява бавно и докато наистина му стана топло, вече се бе изпотил.
Когато компорелонците дойдоха съвсем близо, той с възмущение забеляза, че са въоръжени и изобщо не се опитват да го скрият. Напротив. Носеха бластери в кобури, окачени към връхната им дреха.
Един от тях пристъпи към Тривайз.
— Извинете, съветник — каза дрезгаво мъжът и разтвори палтото му с грубо движение. Пъхна опипващи ръце, които бързо зашариха нагоре-надолу по страните, гърба, гърдите и бедрата на Тривайз. Палтото също бе изтръскано и опипан. Самият той бе толкова шокиран от изненада, че си даде сметка че го претърсват, едва когато всичко свърши.
Пелорат, с увиснала брадичка и устни, свити в гримаса, бе подложен на същото унижение от другия компорелонец.
Третият се насочи към Блис, но тя не позволи да я докоснат. Някак си бе предугадила какво я очаква, защото отметна палтото си и за момент остана само по ефирните си дрехи въпреки свирещия вятър.
— Виждаш, че не съм въоръжена — каза геянката с леден тон, съответстващ на околната температура.
И наистина всички го виждаха. Компорелонецът разтърси връхната й дреха, все едно по теглото можеше да познае дали вътре е скрито оръжие, и се отдалечи
Блис отново облече палтото си, сгушвайки се в него, и за момент Тривайз се възхити от нейното държание. Той добре знаеше непоносимостта й към студа, но младата жена не бе допуснала и най-малко трепване, което можеше да я издаде, докато стоеше изправена по тънка блузка и панталони. (По-късно се запита дали в критичния момент не бе почерпила топлина от Гея.)
Единият компорелонец даде знак и тримата чуждоземци го последваха. Другите двама местни жители тръгнаха след тях. Малцината минувачи тю улицата дори не си направиха труд да погледнат какво става. Или бяха навикнали към подобни гледки, или, по-вероятно, умовете им бяха заети единствено от мисълта да се сврат някъде на топло.
Тривайз видя, че това, по което компорелонците се бяха изкачили, всъщност представляваше подвижна наклонена стълба. Сега шестимата се спуснаха заедно и влязоха през някакъв сложен почти като на космически кораб шлюз, очевидно предназначен да задържа топлината, а не въздуха.
И изведнъж се озоваха в просторна сграда.
V. БОРБА ЗА КОРАБА
17
Първото впечатление на Тривайз беше, че се намира сред декор за хипердрама — или, по-точно, за исторически роман от времето на империята. Декорът бе точно определен, с незначителни вариации (може би съществуваше само един и се използваше от всички продуценти на хипердрами), и представляваше огромния, опасващ цял свят град-планета Трантор в разцвета му.
Безкрайните пространства, трескавата суетня на пешеходците, малките коли, забързани по специално предназначени за тях алеи…
Съветникът вдигна поглед, едва ли не очаквайки да види и въздушни таксита сред тъмните сводести висини, но поне това беше спестено. Всъщност когато първоначалното му удивление премина, стана ясно, че сградата е много по-малка, отколкото човек би очаквал на Трантор. Това беше просто сграда, а не част от единен комплекс, простиращ се на хиляди мили във всички посоки.
Цветовете също бяха различни. В хипердрамите Трантор винаги се изобразяваше в невъзможно ярки тонове, а облеклото, ако човек го приемеше на доверие, изглеждаше съвършено непрактично и негодно. Всички тези цветове и труфила имаха за цел символично да покажат упадъка (задължителен възглед по това време) на империята и на Трантор в частност.
Стените бяха в отсенки на сивото, таваните — бели, дрехите — в черно, сиво и бяло. Доколкото Тривайз можеше да заключи, рядко се срещаше чисто черен костюм, още по-рядко чисто сив, и никога чисто бял. Шарките им обаче бяха различни, сякаш хората, лишени от цветове, все пак успяваха да намерят
