— А когато се върнете, ще очакваме вашето доброволно съгласие да предадете кораба. В противен случай съдебната машина ще се задвижи и ще стане по-лошо за всички вас, съветник. Разбрано ли е?
— Разбрано, министър — отвърна Тривайз, сдържайки гнева си, тъй като демонстрирането му не би помогнало с нищо.
18
Стаята беше малка, но добре осветена. Имаше диван и два стола, чуваше се тихото жужене на вентилатор. Общо взето, обстановката изглеждаше значително по-уютна от големия стерилен кабинет на министъра.
Там ги бе завел един от стражите, сериозен и висок, чиято ръка машинално шареше около приклада на бластера. Когато влязоха, той остана пред вратата и каза с плътния си глас:
— Имате петнайсет минути.
Веднага щом изрече това, вратата се плъзна и затвори с тъп звук.
— Мога само да се надявам, че не ни чуват — рече Тривайз.
— Но, Голан, тя ни даде думата си — възрази Пелорат.
— Съдиш за другите по себе си, Янов. Нейната „дума“ не е достатъчна. Ще я престъпи без колебание, стига да поиска.
— Няма значение — каза Блис. — Аз мога да екранирам стаята.
— Имаш екраниращо устройство? — попита историкът.
Блис се усмихна и белите й зъби светнаха.
— Умът на Гея е екраниращо устройство, Пея. Това е огромен ум.
— Ние сме тук — гневно заяви Тривайз — заради ограниченията на този огромен ум.
— Какво искаш да кажеш? — не разбра Блис.
— Когато съдбоносната среща приключи, вие ме оттеглихте от съзнанието както на госпожа кмета, така и на онзи Гендибал от Втората фондация. Двамата не биваше да мислят за мен другояче освен дистанцирано и с безразличие. Аз трябваше да бъда оставен на мира.
— Налагаше се да постъпим така — каза Блис. — Ти си нашето най-важно средство.
— Да, Голан Тривайз — вечно правият. Но не сте оттеглили кораба от съзнанието им, нали? Кмет Бранно не е поискала мен — тя не се интересува от мен — поискала е кораба. Не е забравила за него.
Блис се намръщи.
— Помисли — каза Тривайз. — Гея небрежно е приела, че аз и корабът сме едно и също нещо, че сме едно цяло. След като Бранно не мисли за мен, тя няма да мисли и за кораба. Бедата е, че Гея не разбира индивидуалността. Тя е взела звездолета и самия мен за един общ организъм и е сбъркала.
— Възможно е — тихо каза Блис.
— Тогава на теб се пада да оправиш тази грешка — отсече Тривайз. — Трябва ми този гравитационен кораб и компютърът му. Нищо друго не ми върши работа. Затуй, Блис, погрижи се да остане мой. Ти можеш да контролираш умовете.
— Да, Тривайз, но ние не упражняваме този контрол лекомислено. Вярно, използвахме го при тройната среща, но знаеш ли колко дълго бе планирана тя? Колко дълго бе пресмятана, претегляна? Отне буквално години. Не мога просто така да отида при една жена и да настроя ума й за нечие удобство.
— Но сега не е ли…
— Ако поемем по такъв път — продължи убедително Блис, — къде ще спрем? Можех да повлияя на ума на служителя от входната станция и щяхме да минем незабавно. Можех да повлияя на ума на агента в колата и той щеше да ни пусне да си вървим.
— Ами, като можеше, защо не го направи?
— Защото не знаем до какво ще доведе. Не познаваме страничните ефекти, а никак не е изключено да се окаже, че те влошават положението. Ако сега настроя ума на министъра, това ще промени нейните взаимоотношения с хората, с които влиза в контакт, и тъй като тя е висш правителствен служител, може да се отрази и върху междупланетните отношения. Докато този проблем не бъде разрешен, ние не смеем да пипаме ума й.
— Тогава защо си с нас?
— Защото може да дойде момент животът ти да е в опасност. Аз трябва да го защитавам на всяка цена, дори с цената на моя обичан Пел и на себе си. Животът ти не беше застрашен на входната станция. Не е застрашен и сега. Необходимо е ти сам да се справиш с положението и да продължиш поне докато Гея успее да прецени последствията от някакво въздействие и го предприеме.
Тривайз потъна в размисъл. После каза:
— В такъв случай ще опитам нещо. Но не е изключено и да не стане.
Вратата се отвори и се прибра в нишата си с познатия тъп звук.
— Трябва да излизате — каза стражът.
На прага Пелорат прошепна:
— Какво ще правиш, Голан?
Тривайз поклати глава и също шепнешком отвърна:
— Не съм съвсем сигурен. Ще импровизирам.
19
Когато се завърнаха в кабинета й, министър Лизалор все още седеше зад бюрото си. При влизането им лицето й се разтегли в ледена усмивка.
— Вярвам, съветник Тривайз — каза тя, — че идвате да ми съобщите решението си да предадете своя кораб на Фондацията.
— Идвам, министър — спокойно отговори Тривайз, — да обсъдим условията.
— Няма условия за обсъждане, съветник. Процесът, ако настоявате за такъв, може да се уреди много бързо и да се проведе още по-бързо. Гарантирам ви осъждането дори в един напълно справедлив процес, тъй като вината ви, че сте довели личност без документи и от неизвестен свят, е очевидна и безспорна. След това ще имаме законно основание да конфискуваме кораба, а вие тримата ще понесете тежки наказания. Не е разумно да си ги навличате, в желанието си да ни забавите с ден-два.
— Въпреки всичко трябва да обсъдим някои условия, министър, защото колкото и бързо да ни осъдите, не можете да присвоите кораба без моето съгласие. Всякакъв опит да проникнете насилствено в него би го унищожил заедно с космодрума и хората наоколо. Тогава Фондацията положително ще се вбеси, а вие едва ли искате да предизвикате гнева й. Да ме заплашвате или малтретирате, за да ме принудите да отворя кораба, несъмнено противоречи на законите ви, а ако в отчаянието си нарушите своите собствени закони и ни подложите на мъчения или дори на жесток и необичаен затвор, Фондацията ще се вбеси още повече. Колкото и да настоява да си вземе кораба, тя не може да допусне прецедент, при който нейни граждани са малтретирани. Е, ще преговаряме ли за условията?
— Това са глупости — каза министърът намръщено. — Ако е необходимо, ще извикаме представители на Фондацията. Дори да не знаят как да отворят собствения си кораб, те самите ще ви накарат да го сторите.
— Не използвате титлата ми, министър — напомни Тривайз, — но вие сте развълнувана, така че е простимо. Сама знаете, че последното нещо, което бихте направили, е да извикате хора от Фондацията, тъй като нямате никакво намерение да им предавате този кораб.
Усмивката изчезна от лицето на Лизалор.
— Що за глупости са пък това, съветник?
— От ония, министър, които другите е по-добре да не слушат. Нека моят приятел и младата жена отидат в някоя удобна хотелска стая да си починат, защото имат огромна нужда, а и охраната да напусне. Могат да останат пред вратата и вие да вземете един от техните бластери. Не сте слаба жена и с бластер няма от какво да се страхувате от мен. Аз не съм въоръжен.
Министърът се наведе към него през бюрото.
— И така няма защо да се страхувам от вас.
