Без да поглежда назад, тя повика с жест един от стражите, който тутакси приближи и спря край нея, изтраквайки с токове.
— Заведи този и тази в апартамент пет. Да останат там, да им се създадат удобства и да са добре охранявани. Ще бъдеш държан отговорен за евентуално лошо отношение към тях, както и за пробив в сигурността.
Лизалор се изправи и при цялата си решимост да запази пълно присъствие на духа Тривайз леко потрепери. Беше висока поне метър и осемдесет и пет — колкото него самия, ако не и със сантиметър-два повече. Имаше тясна талия; след като кръстосваха гърдите, двете бели ленти опасваха кръста й и го правеха да изглежда още по-тънък. В нея се долавяше някаква масивна грация и той тъжно си помисли, че може би е имала право, когато бе казала, че няма защо да се страхува от него. При едно сборичкване, рече си, нищо чудно да ме тушира.
— Елате с мен, съветник — каза министърът. — Ако ще говорите глупости, то във ваш собствен интерес е да ви чуят колкото се може по-малко хора.
Тя тръгна с отривиста крачка и Тривайз я последва, чувствайки се смален от внушителната й сянка — чувство, каквото никога не бе изпитвал към жена.
Влязоха в един асансьор и когато вратата след тях се затвори, Лизалор заяви:
— Сега сме сами и ако си въобразявате, съветник, че можете да употребите сила срещу мен, за да постигнете някаква цел, моля ви, откажете се — напевността в гласа й стана по-подчертана, когато добави явно развеселена:
— Имате вид на доста силен човек, но ви уверявам, че няма да ми е трудно да ви счупя ръката или, ако се наложи, гръбнака. Аз наистина съм въоръжена, но едва ли ще е необходимо да прибягвам до оръжие.
Тривайз се почеса по бузата, докато погледът му се плъзна надолу-нагоре по тялото й.
— Министър, аз не отстъпвам, в борба с мъж от моята категория, но не бих мерил сили с вас. Мога да различа превъзхождащия ме противник.
— Добре — кимна Лизалор с доволен вид.
— Къде отиваме, министър?
— Надолу! Много надолу. Не се разстройвайте обаче. Предполагам, че в хипердрамите това би било прелюдия към отвеждането ви в дранголника, но на Компорелон ние нямаме дранголници — само сносни затвори. Отиваме в частния ми апартамент. Не е толкова романтичен, колкото дранголникът от лошите стари времена на империята, но е много по-комфортен.
Когато вратата на асансьора се плъзна встрани и те слязоха, Тривайз предположи, че са поне 50 метра под повърхността на планетата.
20
Той огледа апартамента с нескрита почуда.
— Не одобрявате жилището ми, съветник? — попита министърът кокетно.
— Не, нямам причина да не го одобрявам, госпожо. Просто съм изненадан. Впечатлението ми за вашия свят от малкото, което видях и чух, откакто съм тук, беше, че той е… скромен, въздържащ се от излишен лукс.
— Такъв е, съветник. Нашите ресурси са ограничени и животът ни трябва да бъде суров като климата на планетата.
— Но това, министър — Тривайз разпери ръце, сякаш искаше да обхване стаята, в която за първи път на Компорелон виждаше цвят, където диваните бяха дебело тапицирани, светлината от илюминираните стени — мека, а подът — покрит със силов килим, така че стъпките ставаха пружиниращи и безшумни, — това положително е лукс.
— Ние се въздържаме, както казахте, съветник, от излишен лукс, показен лукс, прахоснически разточителен лукс. Това обаче е частен лукс, който има своята полза. Аз работя усилно и нося големи отговорности. Необходима ми е квартира, в която да забравям за малко тегобите на поста си.
— Всички ли компорелонци живеят по този начин, когато са скрити от чуждите погледи, министър?
— Зависи от степента на отговорност и естеството на работата. Малцина могат да си го позволят или да го заслужат, или — благодарение на нашия етичен кодекс — да го поискат.
— Но вие, министър, можете да си го позволите, заслужавате го и го искате?
— Рангът има своите привилегии, както и своите задължения — каза Лизалор. — Сега седнете, съветник, и ми разкажете малко повече за вашата лудост — тя приседна на дивана, който бавно поддаде под солидната й тежест, и му посочи един мек фотьойл на не много голямо разстояние от самата нея.
Тривайз седна.
— Лудост, министър?
Властната жена видимо се отпусна, облягайки десния си лакът на една възглавница.
— В частен разговор няма нужда да съблюдаваме твърде педантично правилата на официалните отношения. Можеш да ме наричаш Лизалор. Аз ще те наричам Тривайз. Кажи ми какво имаш предвид и нека го обсъдим.
Съветникът прехвърли крак връз крак и се облегна назад във фотьойла.
— Вижте, Лизалор, вие ми предоставихте избор между възможността да се съглася да предам кораба доброволно или да бъда подложен на формален процес. И в двата случая корабът в крайна сметка ще бъде ваш. При все това дадохте си доста труд да ме убедите да приема първата алтернатива. Склонна сте дори да ми предложите друг кораб в замяна на моя, за да можем аз и приятелите ми да отидем, където пожелаем. А също, ако искаме, да останем на Компорелон и да добием право на гражданство. Припомняйки си дреболиите, дадохте ми петнайсет минути да се консултирам с приятелите си. Дори ме доведохте тук, в частния си апартамент, докато те, надявам се, са в удобна квартира. С две думи, вие ме подкупвате, Лизалор, при това доста отчаяно, да ви дам кораба, без да се стигне до съд.
— Хайде, Тривайз, не си ли в състояние да допуснеш, че имам хуманни подбуди?
— Ни най-малко.
— Или мисълта, че доброволното предаване би било по-бързо и удобно от един процес?
— Не! Аз поддържам друга версия.
— Каква?
— Съдебният процес има един огромен недостатък — той е публичен. Няколко пъти споменахте строгата правна система и за мен стана ясно, че ще е трудно да се организира такъв процес, без да бъде изцяло записан. Ако това е така, Фондацията ще узнае за него и когато процесът свърши, вие ще трябва да й предадете кораба.
— Разбира се — каза Лизалор с безизразно лице. — „Далечната звезда“ е собственост на Фондацията.
— Но — продължи Тривайз — частното споразумение с мен не е необходимо да бъде формално регистрирано. Вие ще можете да сложите ръка на кораба и тъй като никой от Фондацията няма да узнае за това — те дори не знаят, че сме на Компорелон — ще успеете да го задържите. Сигурен съм, че точно това възнамерявате да направите.
— Защо да го правим? — Лицето й бе все така безизразно. — Нали сме част от Фондационната конфедерация?
— Не съвсем. Статутът ви е на асоциирана сила. На всяка галактическа карта световете — членове на Конфедерацията — са обозначени с червено, а Компорелон и подвластните му планети се отбелязват като бледорозово петно.
— Дори и като асоциирана сила ние положително бихме сътрудничили на Фондацията.
— Така ли? Не е ли възможно да мечтаете за пълна независимост, та дори и за лидерство? Вие сте стар свят. Почти всички светове претендират да са по-стари, отколкото са всъщност, но Компорелон действително е стар свят.
По лицето на министър Лизалор пробяга студена усмивка.
— Най-старият, ако се вярва на някои наши ентусиасти.
— Не е ли възможно да е имало време, когато Компорелон наистина е бил водещият свят в някаква
