— Хрумва ми — каза Пелорат, — че един свят в крайна сметка ще създаде равновесие с това, с което разполага. Могат да се появят нови видове и злокачествените райони да бъдат реколонизирани.
— Възможно е, Пел — рече Блис. — Зависи все пак от това, колко нарушено е било равновесието на света първоначално. А за да се излекува и постигне отново такова чрез еволюция, ще са нужни много повече от двадесет хиляди години. Някъде от порядъка на милиони…
„Далечната звезда“ вече не обикаляше около планетата, а бавно плаваше над петстотинкилометров равнинен пояс, обрасъл с пирен и прещип, и тук-там с по някоя група дървета.
— Какво ще кажете за това? — попита неочаквано Тривайз.
Корабът спря на дрейф и увисна във въздуха. Чуваше се тихото, но непрекъснато бръмчене на двигателите, включили се на високи обороти, за да неутрализират почти напълно гравитационното поле на планетата.
Там, където сочеше Тривайз, не се забелязваше нищо особено. Нащърбени насипи пръст, обрасли с рядка трева.
— Нищо не ми напомня — пръв се обади Пелорат.
— Тези насипи са подредени в прави линии. Прави и успоредни. Има и едва забележими напречни, ако се вгледаш по-внимателно. Виждаш ли? Това е невъзможно за никое естествено образувание. Явно е човешко творение, защото очертава основи и стени — така ясно, сякаш самите те стоят пред нас.
— Да речем, че си прав — каза Пелорат. — Но това са просто развалини. Ако ще правим археологически проучвания, трябва дълго да копаем. На археолозите им отнема години, за да изследват професионално…
— Да, ние нямаме толкова време. Но ако там долу са очертанията на древен град и е останало нещо неразрушено? Нека проследим линиите и видим къде ще ни отведат.
И наистина, в единия край на района — където дърветата бяха по-гъсто групирани — се мернаха цели или почти цели стени.
— За начало е добре. Кацаме — обяви Тривайз.
IX. ОЧИ В ОЧИ С ГЛУТНИЦАТА
35
„Далечната звезда“ спря в подножието на малко възвишение — хълм сред равнинната местност. Без много-много да се замисля, Тривайз реши, че ще е най-добре корабът да не се вижда прекалено ясно от всички посоки.
Той каза:
— Температурата навън е 24° С, вятърът е северен, със скорост около 11 километра в час, има разкъсана облачност. Липсват достатъчно данни за общата циркулация на въздуха, та да може да се предвиди времето. Но тъй като влажността е към 40 процента, едва ли ще вали. Общо взето, изглежда сме избрали удобна ширина или годишен сезон, а след Компорелон това ще бъде направо удоволствие.
— Предполагам — вметна Пелорат, — че с напредването на антитераформацията и промените в климата на планетата ще стават по-резки.
— Сигурна съм, че е така — рече Блис.
— Бъдете колкото си щете сигурни — иронизира Тривайз, — защото имаме хиляди години в аванс. Засега планетата е все още приятна и ще остане такава, докато сме живи, а и много време след това.
Докато говореше, той опасваше никакъв широк колан около кръста си. Блис рязко попита:
— Какво е това, Тривайз?
— Така съм обучаван във флота — отвърна съветникът. — Не слизам на непознат свят невъоръжен.
— Сериозно ли възнамеряваш да вземеш оръжие?
— Абсолютно сериозно. Тук отдясно — той потупа един кобур, в който имаше обемист предмет с широко дуло — е бластерът ми, а тук отляво — невронният камшик.
— Две разновидности на убийството — промълви Блис отвратена.
— Само една. Бластерът убива. Невронният камшик — не. Той просто въздейства на нервите и причинява такава болка, че ти се иска да не си жив. Поне така са ми разправяли. За щастие никога не съм бил от другата страна на камшика.
— Защо ги взимаш?
— Казах ти. Не е изключено това да е враждебен свят.
— Тривайз, но тук няма никой.
— Така ли? Няма технологично общество, както по всичко личи. Ами ако са останали примитиви от посттехнологичната ера? Те може да не разполагат с по-страшни неща от тояги и камъни, но и с тях се убива.
За пръв път Блис изглеждаше вбесена. Въпреки това понижи глас и се опита да се аргументира:
— Не засичам човешка невронна дейност. А липсата й елиминира всякакъв вид примитиви — и посттехнологични, и други.
— Тогава няма да се налага да използвам оръжията си — кимна Тривайз. — Но с какво ще навреди, ако ги нося? Просто увеличават леко теглото ми, ала тъй като гравитационното привличане на повърхността е около 91 процента от гравитацията на Терминус, мога да си го позволя. Вижте, самият кораб е невъоръжен, обаче има добър арсенал от ръчни оръжия. Предлагам и вие двамата…
— Не — отсече Блис. — Аз няма да направя и най-малката стъпка към убиване, нито към причиняване на болка.
— Не става въпрос ние да убиваме, а да не ни убият, ако разбираш какво имам предвид.
— Мога да се защищавам по свой начин.
— Янов?
Пелорат се поколеба.
— На Компорелон нямахме оръжие.
— Стига, приятелю. Компорелон беше известна величина, асоцииран към Фондацията свят. Освен това веднага ни арестуваха. Ако имахме оръжие, щяха да ни го вземат. Искаш ли един бластер?
Пелорат поклати глава.
— Не съм бил във флота, стари друже. Не знам как да боравя с такова нещо, а в извънредна ситуация няма и да се сетя за него. Просто ще побягна и… сигурно ще ме убият.
— Няма да те убият, Пел — намеси се Блис енергично. — Гея те е поставила под моя/своя защита, както и този, дето се прави на герой.
— Добре — каза Тривайз. — Не възразявам да бъда закрилян, нито се правя на герой. Просто се подсигурявам двойно и ви уверявам, че ще бъда много доволен, ако въобще не се наложи да посегна към тези неща. Но все едно те трябва да са с мен.
Той нежно потупа двете оръжия и каза:
— А сега нека да слезем на този свят, който може да не е усещал върху себе си тежестта на човешки стъпки от хиляди години.
36
— Имам чувството — рече Пелорат, — че денят е напреднал, а слънцето си е толкова високо, сякаш още е обед.
— Подозирам — отвърна Тривайз, оглеждайки спокойната панорама, — че впечатлението ти е предизвикано от оранжевия цвят на слънцето, какъвто обикновено е той при залез. Ако сме още тук, когато действително залязва, и облаците са подходящо разположени, би трябвало да го видим по-тъмно червено, отколкото сме свикнали. Не зная дали ще ти се стори красиво или потискащо. В интерес на истината слънцето на Компорелон беше още по-неприятно, но почти през цялото време ние се намирахме на закрито.
Той бавно се завъртя, разглеждайки околността във всички посоки. Освен възприеманата почти
