места.
Ако наблюдателят се абстрахираше от всичко това, планетата обещаваше да е красива. Континенталните й области бяха доста големи, начупени, така че бреговата линия бе дълга и имаше богати крайбрежни равнини. Виждаха се пищни масиви от тропически и умерено по-ясни гори, опасани от зелени ливади — и въпреки туй всичко изглеждаше като проядено от молци.
Сред горите бяха пръснати полупустинни петна, а на места в ливадите линееше оскъдна растителност.
— Някакво заболяване по растенията? — предположи Пелорат.
— Не — бавно отвърна Блис. — Нещо по-лошо и по-трайно.
— Виждал съм много светове — рече Тривайз, — но не и като този…
— Аз пък съм виждала съвсем малко светове — натърти геянката, — обаче разсъждавам с мислите на Гея. Точно така би трябвало да изглежда един свят, от който хората са изчезнали.
— Защо? — попита Тривайз.
— Помисли! — остро настоя Блис. — В никой обитаем свят няма пълно екологично равновесие. Земята първоначално го е имала, защото ако тя е планетата, на която се е зародило човечеството, трябва да е преживяла дълги епохи, през които не са съществували нито хората, нито някакъв вид, способен да развие напреднала технология и да изменя околната среда. В такъв случай, значи, е съществувало естествено равновесие — непрекъснато променящо се, разбира се. Докато на всички други обитаеми светове хората са тераформирали новата си среда и са въвеждали растителен и животински свят. Но екологичната система, която са създали, е неизбежно разбалансирана. Тя притежава само ограничен брой видове, и то тъкмо тези, които заселниците са предпочели или без които не са могли.
Пелорат каза:
— Знаеш ли за какво ми напомня това? Блис, извинявай, че те прекъсвам, но картината толкова добре съвпада, та не мога да се въздържа да не ви го спомена още сега, преди да съм забравил. Веднъж открих един стар мит за сътворението; в него животът се формира на една планета и включва ограничен контингент от видове, само такива, които са полезни или приятни за човечеството. И точно тогава първите човешки същества направили нещо глупаво — все едно какво, драги приятелю, защото старите митове обикновено са символични и действат объркващо, ако ги приемаш буквално — но тъй или иначе почвата на планетата била прокълната. „Тръни и бодили ще ти ражда тя“5, цитираше се проклятието, макар че пасажът звучи много по-добре на архаичен галактически, на който е и написан. Въпросът е, наистина ли това е било Проклятие? Неща, които хората не са харесвали или не са искали, като тръните и бодилите, може да са били необходими за баланса на екологията?
Блис се усмихна.
— Удивително е, Пел, как на теб всичко ти напомня за някоя легенда и колко яснота внасят тези легенди понякога. Когато тераформират един свят, хората не включват тръните и бодилите и после трябва да полагат усилия, за да поддържат този свят жизнен. Той не е самоподдържащ се организъм като Гея. По- скоро е разнороден сбор от изолати, но не и достатъчно разнороден, за да позволи на екологичното равновесие да трае безкрайно. Ако човечеството изчезне, ако ги няма ръководещите му ръце, моделът на живот на планетата неизбежно се разпада. Тя чисто и просто се антитераформира.
Тривайз скептично отбеляза:
— Дори това да е така, то явно не става бързо. Този свят може би е безлюден от двадесет хиляди години, но въпреки туй в по-голямата си част изглежда в цветущо здраве.
— Разбира се — кимна Блис, — зависи колко сполучлив екологичен баланс е създаден първоначално. Ако равновесието е било добро, то може да трае дълго време даже при отсъствието на хора. В края на краищата двадесет хиляди години, макар да са дълъг период според човешкия аршин, са като ден в живота на една планета.
— Предполагам — каза Пелорат, загледан съсредоточено в пейзажа, — че щом този свят дегенерира, можем да сме сигурни, че на него няма хора.
— Все още не долавям умствена дейност на човешко ниво и съм склонна да вярвам, че планетата е безлюдна. Но съществува постоянен фон от бръмчене и жужене на по-ниски нива на съзнание, нива, достатъчно сложни, за да представляват птици и млекопитаещи. Не съм сигурна, че антитераформирането е достатъчна гаранция, че хората са си отишли. Една планета може да се изроди дори когато на нея има човеци, ако самото общество е анормално и не разбира важността на опазването на околната среда.
— Естествено — съгласи се Пелорат, — такова общество бързо ще загине. Мисля, че е невъзможно обаче хората да не са разбирали важността на факторите, които им осигуряват живот.
— Пел, не споделям твоята наивна вяра в човешкия разум — меко възрази Блис. — На мен лично ми се струва съвсем вероятно в планетарно общество, състоящо се единствено от изолати, местните и дори личните грижи да надделеят над общопланетните.
— Аз пък съм съгласен с Пелорат, че подобно късогледство е немислимо — взе страна Тривайз. — Всъщност, Блис, след като съществуват милиони обитавани от хора светове и никой от тях не се е изродил антитераформационно, страхът ти от изолатите може би е пресилен.
Корабът напусна светлата полусфера и навлезе в нощната. Ефектът напомняше бързо сгъстяващ се сумрак и после пълна тъмнина отвън, с изключение на блясъка на звездите.
Компютърът поддържаше неизменен курс, като прецизно следеше атмосферното налягане и силата на гравитацията. Движеха се на достатъчно голяма височина, за да не се натъкнат на някой планински масив, още повече, че планетата беше във фаза, когато отдавна бе спряло образуването на нови планини. Все пак за всеки случай умната машина опипваше пътя с микровълновите й пръсти.
Тривайз се взря в кадифената тъмнина и каза замислено:
— Това, което изглежда като най-убедителен знак, че светът е безлюден, е липсата на забележима светлина от тъмната му страна. Никое техническо общество не би търпяло мрака. Щом преминем отново в осветената, ще се спуснем по-ниско.
— Каква ще е ползата от това? — попита Пелорат. — Там няма нищо.
— Кой е казал, че няма нищо?
— Блис. И ти също.
— Не, Янов. Аз казах, че няма излъчване от техническо естество, а Блис — че липсват признаци за човешка умствена дейност, но това съвсем не значи нищо. Дори вече да няма хора на планетата, с положителност ще са се запазили някакви останки. Аз търся информация, Янов, и следите от техника също могат да бъдат полезни в тази насока.
— След двадесет хиляди години? — повиши тон Пелорат. — Какво мислиш, че може да се запази двадесет хиляди години? Няма да има филми, хартия, нищо печатно; металът отдавна ще е изяден от ръжда, дървото — изгнило, пластмасата ще се е разпаднала. Даже камъкът ще се е натрошил и ерозирал.
— Може да не са двадесет хиляди години — търпеливо отговори Тривайз. — Споменах го като най- дългия възможен период, в който планетата е била без хора, защото според компорелонските легенди точно преди толкова време този свят е бил процъфтяващ. Но представете си, че последните човешки същества са умрели, изчезнали или избягали само преди десет века.
Те достигнаха другия край на нощната страна, разсъмна се и зората почти моментално прерасна в ярка слънчева светлина.
„Далечната звезда“ се спусна надолу и забави ход, докато подробностите на земната повърхност станаха отчетливи. Островчетата, които осейваха крайбрежието на континента като точки, сега се виждаха ясно. Повечето бяха отрупани със зелена растителност.
Тривайз каза:
— Според мен трябва да обърнем специално внимание на повредените райони. Струва ми се, че там, където е имало най-големи концентрации от хора, екологичното равновесие ще е най-лошо. Именно тези места може да са ядрото на разпространяващата се напаст на антитераформирането. Какво мислиш, Блис?
— Възможно е. Във всеки случай, тъй като не разполагаме с точна информация, нека погледнем там, където най-лесно се вижда. Ливадите и горите ще са погълнали повечето следи от човешко обитаване, така че търсенето им би било губене на време.
