вътре бяха толкова големи и страшни, че той сто на сто би се чувствал по-удобно, ако кучето не беше пред очите му.
Тогава му хрумна, че то никога не е виждало човек, също както и безброй поколения преди него. Вероятно бе не по-малко изненадано и озадачено от внезапната поява на пришълеца, колкото Тривайз от неговата. Той поне бе разбрал веднага с кого си има работа, докато кучето нямаше дори това преимущество. Бе все още объркано и може би разтревожено.
Естествено, нямаше да бъде безопасно да остави едно животно с такива зъби в състояние на тревога. Трябваше веднага да установи приятелство.
Той се приближи съвсем бавно и без резки движения. Протегна ръка, готов да позволи да го подушат, като издаваше нежни, успокояващи възклицания от рода на „добро кученце“, което в случая му изглеждаше крайно конфузно.
Без да сваля очи от Тривайз, кучето отстъпи една-две крачки назад, сякаш не му се доверяваше. После горната му устна се сгърчи, зъбите му се оголиха и от гърлото му се изтръгна дрезгаво ръмжене. Въпреки че съветникът никога не се бе срещал с подобно поведение, нямаше как да го изтълкува другояче освен като враждебно.
Затова той замръзна на място. С крайчеца на окото си забеляза някакво странично движение и бавно извърна глава. Още две кучета се приближаваха към него. Видът им бе също толкова убийствен като на първото.
Убийствен? Това прилагателно му хрумна едва сега и ужасната му уместност го шокира.
Сърцето му изведнъж заби силно. Пътят към кораба бе блокиран. Не можеше да бяга напосоки, защото тези дълги и многобройни кучешки крака щяха да го стигнат след броени метри. Ако вместо да отстъпи използваше бластера, докато застреля едното, другите две сигурно щяха да се нахвърлят върху му. А в далечината зърна и още няколко. Комуникираха ли по някакъв начин? На глутници ли ловуваха?
Той бавно се отмести вляво, в посоката, в която — все още — имаше свободен изход. Бавно. Бавно.
Кучетата се придвижваха едновременно с него. Убеден беше, че единственото, което го спасява от незабавно нападение, е фактът, че те никога не са виждали или подушвали подобно същество. Нямаха установен стереотип на поведение за такъв случай.
Бягството, разбира се, би представлявало нещо познато за кучетата. Щяха да знаят какво да сторят, ако индивид с ръста на Тривайз демонстрира страх и побегне. И те ще побягнат. По-бързо.
Той продължаваше да се промъква странешком към едно дърво. Изпитваше дивото желание да се качи нависоко, където зверовете не ще могат да го последват. Те също се придвижваха с тихо ръмжене и скъсяваха разстоянието. И трите бяха вперили втренчени погледи в него. Още две приближаваха към тях, а по-надалеч се мяркаха и други. В един момент той трябваше да спринтира. Не биваше да го отлага твърде дълго, нито да побегне прекалено рано. И двете грешки можеха да се окажат фатални.
Сега!
Със сигурност постави личен рекорд за рязък старт и въпреки това беше на косъм. Усети щракване на челюсти край петата си и за момент те дори го задържаха, докато зъбите не се приплъзваха върху твърдия керамоид.
Не беше особено ловък в катеренето по дървета. Не се бе качвал на дърво сигурно от десетгодишен, а и тогава, доколкото си спомняше, не блестеше с особени успехи. В настоящия случай обаче стволът не беше съвсем отвесен, а кората бе чвореста и той имаше къде да се хване. Още повече, че го гонеше свирепа нужда, а е удивително какво може да направи човек, притиснат от обстоятелствата.
Озова се седнал на един чатал десетина метра над земята. В момента не си даваше сметка, че си е одраскал ръката и от нея капе кръв. В основата на дървото седяха пет огромни песа, загледани нагоре с изплезени езици, и търпеливо чакаха.
А сега — какво?
37
Известно време Тривайз не беше в състояние да разсъждава логично. Мислите му сякаш проблясваха хаотично една през друга и ако можеха да бъдат подредени, щяха да изглеждат горе-долу така:
Блис твърдеше, че при тераформирането на една планета хората създават екологично неравновесие, което могат да крепят само с безкрайни усилия. Заселниците например никога не са водили със себе си по- едри хищници. Малките обаче не са могли да избегнат. Насекоми, паразити, дори птици, земеровки и така нататък.
Стряскащите животни от легендите и мъглявите литературни съчинения — тигри, мечки гризли, китове- убийци, крокодили? Кой би ги пренасял от свят на свят, дори да имаше смисъл? И къде то би имало смисъл?
Това означаваше, че хората бяха единствените по-големи хищници и на тях се падаше да пробират онези растения и животни, които, оставени сами на себе си, биха се задушили в собствените си свръхпопулации.
И ако по някакъв начин хората изчезнеха, трябваше да ги заместят други хищници. Но кои? Най-едрите и толерирани още от дълбока древност бяха кучетата и котките — опитомени и живеещи от човешкото благоволение.
Ако обаче хората ги нямаше, за да ги хранят? Тогава те трябва сами да си търсят прехраната — за оцеляването си и, в интерес на истината, за оцеляването на вида, с който засищат глада си и чиято популация трябва да се контролира.
И така, кучетата — всичките им разновидности — ще се размножават: големите ще нападат оставените без надзор тревопасни, по-малките ще ловят птици и гризачи. Котките ще ходят на лов през нощта, както кучетата през деня; първите — поединично, вторите — на глутници.
И вероятно по пътя на еволюцията в крайна сметка ще се създадат нови видове, за да запълнят допълнителни екологични ниши. Дали някои кучета няма да развият земноводни способности, за да могат да се хранят с риба? А някои котки да започнат да се задържат за известно време във въздуха и да ловят по- тромавите птици?
Всичко това пробяга през ума му, докато очакваше логичното мислене да му подскаже какво би могъл да направи.
Броят на кучетата растеше. Изброи двадесет и три около дървото, а прииждаха още. Колко голяма беше глутницата? Всъщност какво значение имаше? И така тя беше достатъчно многобройна.
Извади бластера от кобура, но тежката дръжка в ръката му не даде онова чувство за сигурност, което би желал. Кога за последен път го бе зареждал с енергиен блок и колко заряда можеше да изстреля? Положително не двадесет и три.
Ами Пелорат и Блис? Ако се появяха, кучетата щяха ли да се нахвърлят върху тях? А даже да не се появяха тъкмо сега, щяха ли да са в безопасност? Ако хищниците усетеха присъствието на две човешки същества в развалините, какво би им попречило да ги нападнат там? Едва ли имаше врати или прегради, които да ги задържат.
Блис би ли могла да ги спре и прогони? Щеше ли да успее да концентрира достатъчно ментална сила през хиперпространството? И колко време би могла да поддържа такова ниво?
Тогава — да извика за помощ? Дали щяха да дотичат, ако се провикне, а кучетата да си плюят на петите под страховития поглед на геянката? (Страховит поглед ли беше нужен или просто ментално действие, неуловимо за наблюдателите, които не притежават тази способност?) Или пък, ако се появят, нямаше ли да бъдат разкъсани на парчета пред очите му, а той да е принуден да наблюдава безпомощно от относително безопасната си позиция на дървото?
Не, ще трябва да използва бластера. Ако успее да убие едно от кучетата, а другите побягнат от уплаха, би могъл да слезе, да извика Пелорат и Блис, да убие още няколко, проявили прекалено нахалство, а после тримата да се доберат до кораба.
Той нагласи силата на микровълновия лъч на три четвърти от максимума. Щеше да е достатъчна, за да ликвидира някое от кучетата с голям шум. Гърмежът можеше да прогони другите без излишен разход на енергия.
