Тривайз внимателно се прицели в едно животно сред глутницата, което изглеждаше (поне във въображението му) по-злобно от останалите — може би само защото седеше по-спокойно и следователно по-хладнокръвно очакваше плячката си. Кучето гледаше право в оръжието, сякаш презираше онова, което човекът можеше да направи с него.
На Тривайз му хрумна, че той самият никога не бе стрелял с бластер срещу живо същество, нито бе виждал друг да го прави. При тренировките стреляха в чучела от кожа и пластмаса, пълни с вода; течността почти мигновено се загряваше до точката на кипене и експлодираше, разкъсвайки опаковката на парчета.
Но кой, след като нямаше война, ще стреля в човек? И кой би се противопоставил срещу бластер, за да предизвика използването му? Само тук, на един свят, станал патологичен поради изчезването на хората…
Отчитайки странната способност на мозъка да регистрира несъществени подробности, Тривайз забеляза, че един облак бе скрил слънцето — и стреля.
Странен блясък премина през въздуха по права линия между дулото на бластера и кучето; трептяща светлина, която можеше и да не се забележи, ако слънцето грееше с пълна сила.
Животното сигурно усети наближаващата гореща вълна и леко помръдна, като че искаше да отскочи. После експлодира и част от кръвта и клетъчното му съдържание се изпариха.
Експлозията вдигна разочароващо малък шум, защото кучешката кожа просто не беше толкова здрава, колкото на чучелата за тренировка. Плът, кожа, кръв и кости се разпиляха наоколо и Тривайз усети, че му се повдига.
Кучетата се дръпнаха, някои от тях засегнати от неприятно горещите парчета. Но това бе само моментно стъписване. Сетне те отново се струпаха плътно, за да изядат това, което им се предлагаше. На Тривайз съвсем му прилоша. Не само че не ги плашеше, а ги и хранеше! При това положение никога нямаше да си отидат. Напротив — миризмата на прясна кръв и топло месо щеше да привлече още такива хищници, а може би и други, по-малки месоядни твари.
Някой извика:
— Тривайз! Какво…
Той погледна натам. Блис и Пелорат бяха излезли от развалините. Геянката бе спряла и разперила ръце, за да задържи историка, който гледаше към глутницата. Положението бе ясно и очевидно. Нямаше нужда от въпроси.
— Опитах се да ги пропъдя — извика Тривайз, — без да ви въвличам в това с Янов. Можеш ли да ги държиш на разстояние?
— Едва ли — отвърна Блис спокойно, така че Тривайз я чу с мъка, макар ръмженето да бе стихнало, сякаш кучетата внезапно бяха покрити с някакво успокояващо и звукопоглъщащо одеяло.
— Много са и не ми е позната невронната им дейност — добави тя. — На Гея нямаме такива екземпляри.
— Нито пък на Терминус. Или на който и да било цивилизован свят — извика Тривайз. — Ще застрелям колкото мога, а ти се погрижи за останалите. С по-малко няма да ти е чак толкова трудно.
— Не, Тривайз. С бластера само ще привлечеш още. Стой зад мен, Пел, защото няма как да ме защитиш. Голан, къде е другото ти оръжие?
— Невронният камшик?
— Да. Който предизвиква болка. Ниска мощност. Ниска мощност!
— Страхуваш се да не ги заболи ли? — ядосано се провикна съветникът. — Сега ли е най-подходящият момент да си припомняме, че животът е нещо свято?
— Аз мисля за живота на Пел. И за моя. Направи каквото ти казвам. Ниска мощност, стреляй по едно куче. Не мога да ги задържам още дълго.
Животните се бяха отдалечили от дървото и наобиколили двамата, които стояха с гръб към някаква порутена стена. Най-близките правеха плахи опити да се приближат още повече и тихо скимтяха, сякаш се мъчеха да проумеят какво ги спира, след като не усещаха никаква преграда пред себе си. Някои напразно се опитваха да се покатерят по стената и да нападнат в гръб.
Ръката на Тривайз трепереше, докато нагласяваше невронното оръжие на ниска мощност. Камшикът изразходваше много по-малко енергия от бластера и една-единствена батерия можеше да произведе стотици удари, а и точният прицел не беше толкова важен. Тъй като спестяването на енергия също нямаше решаващо значение, той можеше да мине с камшика през цялата глутница. Това бе традиционният метод за озаптяване на тълпи, заплашващи да станат опасни.
Все пак последва предложението на Блис. Прицели се в едно куче и стреля. То се претърколи с притреперващи крака и пронизителни писъци.
Останалите се отдръпнаха от раненото животно с присвити назад уши. После заскимтяха на свой ред, обърнаха се и си тръгнаха, отначало бавно, сетне по-бързо и накрая в пълен бяг. Удареното животно с мъка се изправи и закуцука, скимтейки, след тях.
Воят заглъхна в далечината и Блис каза:
— Да се връщаме на кораба. Те ще дойдат отново или ще налетим на други.
След малко Тривайз си помисли, че никога не бе боравил толкова бързо с входния механизъм на звездолета. И се надяваше повече да не му се налага да го прави.
38
Нощта падна преди той да се почувства що-годе нормално. Тънката лентичка синтетична кожа върху одрасканата му ръка бе успокоила физическата болка, но не беше така лесно да се уталожи болката от психическата рана.
Работата не бе в самата опасност, на която бяха изложени. Реагира на нея както всеки средно смел човек би реагирал. Само че опасността дойде от напълно неподозирана посока. Дразнеше го цялата тази нелепост. Какво би станало, ако се разчуеше, че ръмжащи кучета са го накарали да се покатери на дърво? Все едно да се впуснете в бяг от писукането на ядосани канарчета.
Той с часове се ослушваше за нова атака от страна на кучетата, за вой, за драскаме с нокти по външния корпус на кораба.
Пелорат, от своя страна, изглеждаше съвсем спокоен.
— Нито за миг не се съмнявах, драги приятелю, че Блис ще се справи, но трябва да кажа, че и ти стреля добре с това оръжие.
Тривайз сви рамене. Не беше в настроение да обсъжда подобен въпрос.
Ученият държеше в ръка своята библиотека — компактдиска, на който се съхраняваше трудът на целия му живот, преминал в изследвания на митове и легенди — и се оттегли с нея в спалнята, където стоеше малкият му четец.
Изглеждаше доста доволен от себе си. Тривайз го забеляза, но не коментира. Щеше да има достатъчно време по-нататък, когато умът му нямаше да е толкова зает с кучетата.
Щом двамата останаха сами, Блис промълви колебливо:
— Предполагам, че са те изненадали.
— Ами, да — мрачно отвърна съветникът. — Кой би повярвал, че при вида на едно куче — именно куче! — ще хукна да се спасявам.
— След двадесет хиляди години без хора това едва ли са обикновени кучета. Сега тези животни сигурно са доминиращите едри хищници.
Тривайз кимна.
— Така си и помислих, докато седях на клона на дървото в ролята на предпочитана плячка. Ти беше определено права за неуравновесената екология.
— Неуравновесена, да, от гледна точка на хората. Но като видях колко добре се справят кучетата, чудя се дали Пел не е прав в своето предположение, че природната среда може сама да постигне равновесие, като запълни екологичните ниши с еволюирали варианти на относително малобройните видове, присъстващи първоначално на даден свят.
— Колкото и странно да е — рече Тривайз, — и на мен ми хрумна същата мисъл.
