— Разбирам те — кимна Тривайз. — Просто не отивай никъде сам. Ако аз и Блис се разделим, стой с някого от нас и не се втурвай внезапно, пришпорван от собственото си любопитство.
— Няма защо да се безпокоиш, Тривайз — каза Блис. — Аз ще се погрижа за това.
Съветникът излезе пръв от кораба. Вятърът бе свеж и съвсем мъничко хладен след дъжда, но за тях това бе добре дошло. Вероятно преди да завали, тук ще е било неприятно топло и влажно.
Тривайз с изненада пое дъх. Миризмата на света беше великолепна. Той знаеше, че всяка планета има свой собствен мирис, винаги непривичен и обикновено отблъскващ — може би просто защото бе непривичен. Но нима необичайното не би могло да бъде също така и привлекателно? Или просто защото бяха уловили планетата точно след дъжд, в някой по-специален сезон на годината? Каквато и да бе причината, все едно…
— Идвайте — викна той. — Навън е много приятно.
Пелорат се показа и заяви:
— Точната дума определено е „приятно“. Мислиш ли, че винаги мирише така?
— Няма значение. След час ще сме достатъчно свикнали с мириса и нашите обонятелни рецептори ще са се наситили дотолкова, че нищо няма да подушваме.
— Жалко — рече Пелорат.
— Тревата е мокра — вметна Блис с отсянка на неодобрение.
— Защо пък не? В края на краищата, на Гея също вали — напомни й Тривайз и още докато говореше, един лъч слънчева светлина се промуши за миг до тях през малка пролука в облаците. Скоро слънцето щеше да си пробие път.
— Да — отвърна Блис, — но ние знаем кога и сме подготвени.
— Толкоз по-зле — подразни я Тривайз. — Изпускате тръпката от неочакваното.
Блис изненадващо бързо се предаде:
— Прав си. Ще се опитам да не бъда такава провинциалистка.
Пелорат се озърна и разочаровано каза:
— Наоколо май няма нищо.
— Така изглежда — рече младата жена, — но не е. Идват иззад онази височинка. — Тя погледна към Тривайз. — Мислиш ли, че би трябвало да идем да ги посрещнем?
Съветникът поклати отрицаващо глава.
— Не. Ние сме изминали много парсеци, за да се видим с тях. Нека те изминат останалата част от пътя. Ще ги изчакаме тук.
Приближаването можеше да бъде усетено единствено от Блис, докато от посоката, която тя бе показала, над височинката се появи една фигура. Последва я втора, после трета.
— Струва ми се, че засега това е всичко — прошепна геянката.
Тривайз с любопитство наблюдаваше малката група. Макар никога да не бе виждал роботи, у него нямаше и капка съмнение, че са точно такива. Притежаваха схематичните форми на човешки същества и наглед не бяха непременно метални. Телесната им повърхност бе матова и създаваше илюзията за мекота, подобна на плюш.
Някак си той обаче знаеше, че мекотата е само привидна. Изпита внезапно желание да докосне тези безстрастно приближаващи фигури. Ако бе вярно, че това е забранен свят и че насам никога не са идвали космически кораби — а би трябвало да е вярно, защото тукашното слънце не беше включено в галактическата карта — то „Далечната звезда“ и хората, които тя возеше, щяха да представляват нещо ново за роботите. Макар те засега да реагираха с такава спокойна сигурност, сякаш извършваха напълно рутинно действие.
Тривайз тихо каза:
— Тук можем да се доберем до информация, която няма да получим никъде другаде в Галактиката. Можем да ги попитаме например за местоположението на Земята спрямо собствения им свят и ако те знаят, ще ни го съобщят съвсем точно. От колко ли време действат и оцеляват тези… неща? Биха могли да ни отговорят на базата на собствените си спомени. Помислете си само!
— От друга страна — прибави Блис, — те може да са произведени наскоро и нищо да не знаят.
— Или пък — обади се и Пелорат, — може да знаят, но да откажат да ни съобщят.
— Предполагам, че не могат да откажат — възрази Тривайз, — освен ако не им е било изрично наредено. А защо ще им дават такива заповеди, щом никой на планетата не би и могъл да очаква нашето пристигане?
На три метра от тях роботите спряха. Не продумаха нищо и повече не помръднаха.
С ръка на бластера и без да сваля очи от групата, Тривайз каза на Блис:
— Можеш ли да определиш дали са враждебно настроени?
— Ще трябва да се съобразяваме с факта, че нямам никакъв опит, що се отнася до умствените им процеси, но засега не откривам излъчване, което да изглежда враждебно.
Съветникът свали дясната си ръка от ръкохватката на оръжието, но не я отмести много. После вдигна лявата с длан към роботите и бавно изрече:
— Аз ви поздравявам. Дойдохме на този свят като приятели.
Средният наклони глава в нещо като бегъл поклон, което някой оптимист би могъл да приеме и за жест на добра воля, и отговори.
От изумление ченето на Тривайз увисна. В един свят на развити галактически връзки човек не би могъл дори за миг да помисли, че толкова елементарно действие е в състояние да го изненада. Роботът обаче не говореше на стандартен галактически или на нещо наподобяващо го. Всъщност Тривайз не можа да разбере нито една негова дума.
45
Пелорат бе изненадан не по-малко от съветника, но в учудването му имаше и елемент на задоволство.
— Не е ли странно? — попита той.
Тривайз се обърна към него със солидна нотка грубост в гласа си:
— Не странно, а направо пълна безсмислица.
Историкът се възпротиви:
— Изобщо не е безсмислица. Това също е галактически, но много архаичен. Улавям някои думи. Вероятно лесно щях да го разбера, ако беше написано. Истинската трудност е в произношението.
— Добре де, какво каза?
— Мисля, че каза, че не е разбрал какво казваш.
— Не мога да кажа какво е казал — обади се и Блис — но долавям учудване, което си е съвсем на мястото. Разбира се, ако се доверя на моя анализ на роботските емоции — и ако изобщо има такова нещо като роботски емоции.
Много бавно и с очевидно затруднение Пелорат изрече нещо и трите робота наведоха дружно глави.
— Това пък какво беше? — попита Тривайз.
— Рекох им, че не мога да говоря добре, но ще се опитам — отвърна Пелорат. — Помолих ги да ми дадат малко време. Божичко, стари друже, всичко е ужасно интересно.
— Ужасно разочароващо, бих казал — измърмори Тривайз.
— Виж какво — заобяснява Пелорат, — всяка обитаема планета в Галактиката се изхитрява да разработи свой собствен вариант на галактическия език, така че съществуват милиони диалекти, които понякога са почти неразбираеми, но клонят един към друг благодарение на развитието на стандартния галактически. Като се има предвид, че настоящият свят е бил изолиран двадесет хиляди години, езикът би трябвало дотолкова да се отклони от тези в останалата Галактика, че да се превърне едва ли не в съвършено различен. Може би това не се е случило, защото планетата има социална система, която зависи от роботите, а те могат да разбират само ако се говори така, както са програмирани. Вместо да ги препрограмират, езикът е останал същият и сега пред нас има една много архаична форма на галактическия.
