как.
XIV. МЪРТВАТА ПЛАНЕТА
60
Той определено се чувстваше депресиран. Дори малкото победи, които бе завоювал от началото на издирването, не бяха окончателни. Те просто временно отлагаха поражението.
Също както сега отлагаше скока към третия от космонитските светове, докато безпокойството му постепенно се предаде и на останалите. Когато накрая реши, че вече трябва да поиска от компютъра да премести звездолета през хиперпространството, Пелорат се беше изправил тържествено на вратата на пилотската стая, а Блис стоеше встрани зад него. Дори Фалъм беше там, гледаше важно съветника и стискаше здраво с една ръка дланта на геянката.
Тривайз вдигна очи от компютъра и доста грубо отбеляза: „Цялото семейство се е събрало!“, но всъщност това бе реакция на притеснението му.
Той инструктира компютъра да скочи така, че да се върнат в пространството по-далеч от въпросната звезда, отколкото бе абсолютно необходимо. Казваше си, че го прави, защото събитията на първите два космонитски свята бяха го научили на предпазливост, но сам не си вярваше. Знаеше, че дълбоко в себе си се надява да излезе на достатъчно голямо разстояние от звездата, за да не бъде напълно сигурен дали тя има обитаема планета или не. Така щеше да пътува още няколко дни, преди да го разбере и да се изправи, най-вероятно, очи в очи с горчивото поражение.
И така, пред очите на „семейството“ той пое дълбоко дъх, задържа го и след като даде последни инструкции на компютъра, го изпусна с подсвиркване.
Звездната мозайка се размести в безмълвна непоследователност и екранът се оголи, защото бяха се придвижили към област, по-рехаво населена със звезди. И ето, почти в центъра заблещука едно ярко слънце.
Тривайз се ухили широко — това беше своего рода победа. В края на краищата последните координати можеха да се окажат грешни и в полезрението да няма подходяща звезда от тип C. Той погледна към групичката и каза:
— Това е тя. Звезда номер три.
— Сигурен ли си? — тихо попита Блис.
— Гледай! — настоя съветникът. — Ще превключа на галактическата карта в компютъра и ако тази ярка звезда изчезне, значи не е отбелязана на картата, тоест тя е слънцето, което ни трябва.
Компютърът се отзова на командата и точката изгасна без предварително да избледнява, сякаш никога не бе я имало. Останалото звездно поле остана непроменено.
— Открихме я — рече Тривайз.
Въпреки това той ускори кораба само на малко повече от половината скорост, която спокойно можеше да се поддържа. Оставаше открит въпросът дали около звездата има обитаема планета, но някак не му се искаше да бърза, за да го разбере. Дори след като приближаваха в продължение на три дни, неизвестността си беше същата.
Или може би не съвсем. Около звездата кръжеше един голям газов гигант. Бе много отдалечен от нея и мъждукаше с бледожълта светлина откъм дневната си страна, която от тяхното положение четиримата виждаха като широк полумесец.
Видът му не се хареса на Тривайз, но той се постара да не се издава и заговори делово, почти като екскурзовод:
— Ето ви един голям газов гигант. Доста е импозантен. Опасан е от два тънки пръстена и има два по- едри спътника, които в момента могат добре да се различат.
— Нали повечето системи включват газови гиганти? — обади се Блис.
— Да, но този е много голям. Съдейки по отстоянието на спътниците и периодите им на завъртане, той е около две хиляди пъти по-масивен, отколкото би била една обитаема планета.
— Какво значение има? — попита геянката. — Газовите гиганти са си газови гиганти независимо колко са големи, нали? Те винаги са на огромно разстояние от звездата, около която обикалят, и всичките са необитаеми заради размерите и отстоянието си. Ако търсим обитаема планета, трябва просто да погледнем по-близо.
Тривайз се поколеба, после реши да сложи фактите на масата.
— Работата е там — каза той, — че газовите гиганти са склонни да поемат известен обем от планетното пространство. Ако не погълнат целия материал в собствената си структура, останалият се скупчва в доста големи тела, които образуват сателитната им система. Те не позволяват струпвания на материя на значителни разстояния около себе си, така че колкото по-голям е газовият гигант, толкова по-вероятно е той да е единствената значима планета на дадена звезда. Тогава ще има само газов гигант и астероиди.
— Искаш да кажеш, че тук няма обитаема планета?
— Колкото по-голям е газовият гигант, толкова по-малка е вероятността да има обитаема планета, а този е толкова масивен, че напомня звезда-джудже.
— Може ли да го видим? — попита Пелорат.
И тримата се вторачиха в екрана (Фалъм беше отишло с книгите в стаята на Блис).
Картината започна да се увеличава, докато полумесецът изпълни екрана. Тънка черна линия го пресичаше малко над центъра — сянката на системата пръстени, които се виждаха на известно разстояние от повърхността на планетата като светеща крива. Излизаше леко извън очертанията й и нахлуваше в тъмната страна, преди да изчезне.
Тривайз продължи с обясненията:
— Оста на въртене е наклонена на трийсет и пет градуса, а пръстенът е, разбира се, в екваториалната равнина на планетата, затова в тази точка от орбитата си слънцето хвърля светлина отдолу и сянката пада доста над екватора.
Пелорат гледаше прехласнато.
— Тези пръстени са много тънки.
— Наистина са под нормално приетото — отвърна съветникът.
— Според легендите пръстените, които опасват газовия гигант в планетната система на Земята, са по- широки, по-ярки и по-сложни. В сравнение с тях той самият приличал на джудже.
— Не съм изненадан — рече Тривайз. — Нали не смяташ, че когато една история се предава от човек на човек в продължение на хиляди години, тя ще се смалява при преразказването?
— Колко е красиво — обади се Блис. — Ако се загледате в полумесеца, той сякаш се вие и огъва пред очите ви.
— Атмосферни бури — поясни Тривайз. — Обикновено това се вижда по-ясно, ако се избере подходяща дължина на светлинната вълна. Чакай, нека опитам — той постави ръце върху плота и заповяда на компютъра да преброди спектъра и спре на нужната вълна.
Меко осветеният полумесец бе залят от цял порой цветове. Сменяха се толкова бързо, че заслепяваха окото, ако то решеше да ги проследи. Накрая картината спря на оранжевочервено, а в самия полумесец плуваха прозрачни спирали и при движението си се сгъваха и разгъваха.
— Невероятно — промълви Пелорат.
— Прекрасно — каза Блис.
Съвсем вероятно, горчиво си помисли Тривайз, и всичко друго, но не и прекрасно. Прехласнати от красотата й, двамата не си даваха сметка, че планетата, на която се възхищават, намалява шансовете да се реши загадката, която се опитваха да разгадаят. Но защо ли им трябваше? Явно бяха доволни, че решението му е правилно и го придружаваха в търсенето на доказателства, без да са емоционално ангажирани. Нямаше смисъл да ги вини за това.
— Тъмната страна изглежда почти напълно черна — каза той, — но ако очите ни бяха чувствителни в обхвата малко под обикновената дълговълнова граница, щяхме да я виждаме в матово, наситено, гневно
