Тривайз сви неприязнено устни.
— Стига, Блис. Интелигентно същество! Това беше просто робот.
— Просто робот? — в гласа й се прокрадна гняв. — Вечният довод. Просто! Защо тогава соларианецът Бандър ще се колебае да ни убие? Та ние за него сме просто хора без преобразуватели. Защо изобщо трябва да се колебаем да оставим Фалъм на произвола на съдбата? То е просто соларианче, при това все още незряло. Ако определяш всеки или всичко, което искаш да премахнеш, като „просто това“ или „просто онова“, можеш да унищожиш каквото пожелаеш. Винаги ще се намери някакво оправдание.
— Не извеждай в крайност една напълно основателна реплика — възрази Тривайз, — за да я направиш абсурдна. Роботът си е робот. Не можеш да го отречеш. Не е човешко същество. Онзи дори не беше интелигентен в нашия смисъл на думата. Беше една машина, която имитира интелигентност.
Блис отвърна:
— Колко ти е лесно да говориш за неща, които не разбираш. Аз съм Гея. Да, аз съм и Блис, но съм Гея. Аз съм свят, който смята всеки свой атом скъпоценен и смислен, а всяка организация от атоми — още по- скъпоценна и смислена. Аз/ние/Гея не бихме разрушили една такава организация с лека ръка, макар да сме готови с радост да я превърнем в нещо по-сложно, при неизменното условие това да не вреди на цялото.
— Най-висшата форма на организация, която познаваме — продължи тя, — поражда разум и интелигентност, а за да си склонен да унищожиш интелигентност, трябва наистина да си в крайна нужда. Няма никакво значение дали е машинна или биохимическа интелигентност. Всъщност роботът-страж притежаваше интелект, какъвто аз/ние/Гея не сме срещали. Да го изучаваш беше чудесно. Да го унищожиш — немислимо, освен в момент на крайна необходимост.
Тривайз сухо отбеляза:
— В опасност бяха три по-големи интелекта: твоят, този на Пелорат — човека, когото обичаш, и, ако ми позволиш да добавя, моят собствен.
— Четири! Продължаваш да изпускаш Фалъм. Само че още не бяха в опасност. Така прецених. Виж, да предположим, че имаш пред себе си картина, истински шедьовър на живописта, чието съществувание те заплашва със смърт. Достатъчно е да прекараш една мокра четка — раз-прас, където ти падне през платното, за да я унищожиш завинаги и да бъдеш спасен. Но е възможно и друго: като разгледаш внимателно картината и добавиш тук една мазка, там точица, поотнемеш нещо и така нататък, в края на краищата да успееш да промениш творбата така, че хем да избегнеш смъртта, хем тя да си остане шедьовър. Естествено тези поправки могат да бъдат нанесени само с изключително внимание. Ще отнеме време, но ако разполагаш с него, трябва да се опиташ да спасиш и картината, и живота си.
— Може би — кимна Тривайз. — Но накрая ти я разруши непоправимо. Мина я с голямата четка и заличи прекрасните нюанси на цветовете и финеса на формите. И го направи мигновено, когато един невръстен хермафродит бе изложен на опасност — нещо, към което рискът за нашия живот и дори за твоя собствен не те бе подтикнал.
— Ние, чуждопланетяните, още не бяхме в непосредствена опасност, а Фалъм, стори ми се, бе сериозно застрашен. Трябваше да избирам между роботите-стражи и него и тъй като нямаше време за губене, избрах Фалъм.
— Това ли било, Блис? Бързо пресмятане, претегляне на умовете, светкавична преценка кой е по- сложен и по-ценен?
— Да.
— Ами ако ти кажа, че пред теб стоеше просто едно дете, заплашено от смърт? Обзе те майчински инстинкт и ти го спаси, макар допреди минута, когато се касаеше за живота на трима възрастни, да беше самата пресметливост.
Геянката леко се изчерви.
— Може и да е имало нещо такова, Тривайз, но не и в този вид, в който така подигравателно го представяш. Зад действията ми присъстваше рационална мисъл.
— Съмнявам се. Ако беше разсъждавала рационално, щеше да съобразиш, че детето го сполетява обичайната съдба, неизбежна в неговото общество. Кой знае колко хиляди като него са били унищожени, за да се поддържа ниският брой, смятан от соларианците за оптимален в техния свят!
— Има и нещо друго, Тривайз. Детето щеше да бъде убито, защото е твърде малко за наследник, а това е така, понеже имаше преждевременно умрял родител, а пък това е така, защото аз убих този родител.
— Въпросът беше или той, или ти.
— Не е важно. Аз убих този родител. Не можех да стоя със скръстени ръце и да позволя детето да умре заради моите действия. Освен това то ми предлага възможност да изуча един мозък, какъвто Гея никога не е срещала.
— Детски мозък.
— Няма да остане детски. Двата преобразувателни дяла ще се доразвият. Те дават на соларианците възможности, каквито никой на Гея няма. Аз се изтощих само от усилието да поддържам няколко запалени лампи и да задействам устройството за отваряне на вратата. Бандър би могъл да захранва с енергия цяло селище, също толкова сложно устроено и по-голямо по размери от града, който видяхме на Компорелон — и да го прави дори докато спи.
— Значи гледаш на детето като на важна брънка във фундаменталните ви изследвания на мозъка.
— В известен смисъл, да.
— Не споделям мнението ти. На мен ми се струва, че сме качили на борда нещо опасно. Нещо много опасно.
— В какво отношение опасно, Тривайз? То ще се приспособи идеално — с моя помощ. Високоинтелигентно е и вече дава признаци на привързаност към нас. Ще яде, каквото ние ядем, ще ходим навсякъде заедно и аз/ние/Гея ще добием безценни познания за неговия мозък.
— Ами ако произведе малки? Не му е необходим партньор. То си е достатъчно.
— Ще минат много години, докато достигне детеродна възраст. Космонитите са живели векове, а соларианците не желаят да увеличават броя си. Късното размножаване вероятно е заложено в тях. Фалъм още дълго няма да има деца.
— Откъде знаеш?
— Не знам. Просто разсъждавам логически.
— Аз пък ти казвам, че Фалъм ще се окаже опасно нещо.
— Ти също няма откъде да го знаеш. Нито пък разсъждаваш логично.
— Чувствам го, Блис, без сериозно основание. Поне за момента. А ти самата си тази, която твърди, че интуицията ми е непогрешима.
Блис сбърчи чело. Изглеждаше неспокойна.
59
Пелорат поспря пред вратата на пилотската стая и надникна вътре с вид на човек, който определено се усеща неловко. Сякаш се опитваше да прецени дали Тривайз е затрупан с работа или не.
Съветникът беше с ръце на плота, както правеше винаги, когато се свързваше ведно с компютъра, а погледът му бе прикован върху екрана. Пелорат реши, че е зает, и търпеливо зачака, стараейки се да не мърда и по никакъв начин да не разсейва другия.
Накрая Тривайз погледна към него, но май не го направи в пълно съзнание. Когато общуваше с компютъра, очите му винаги изглеждаха малко изцъклени и нефокусирани, сякаш гледаше, мислеше и живееше по-различно от обикновено.
Все пак той бавно кимна на Пелорат, като че видяното, макар и с мъка, накрая си бе пробило път до оптическите дялове на мозъка му. След още известно време вдигна ръце, усмихна се и стана същият, какъвто беше винаги.
Пелорат каза с извинителен тон:
— Опасявах се, че ти преча, Голан.
— Не особено, Янов. Само проверявах дали сме готови за скока. Почти сме, но мисля, че трябва да му дам още няколко часа — просто за късмет.
