категорични, че Слънцето е в техния район, че те са сред първите заселници…
Нужна му беше информация, а засега не разполагаше с никаква.
Много се съмняваше, че дори внимателното изследване на хилядолетните развалини на Аврора ще даде сведения за местоположението на Земята. Още по-съмнително изглеждаше, че соларианците можеха да бъдат накарани да съобщят каквото и да било.
Освен това след като цялата информация относно Земята бе изчезнала от голямата библиотека на Трантор, след като дори в огромната колективна памет на Гея не бе останало нищо, отнасящо се до Земята, шансът да е пропусната извадката, която евентуално е съществувала на забранените космонитски светове, изглеждаше нищожен.
Ако пък по някаква щастлива случайност откриеше земното слънце и после самата Земя, дали нещо нямаше да го принуди въобще да не осъзнае този факт? Абсолютна ли беше отбраната на Земята? Непробиваема ли бе решимостта й да остане скрита?
Какво, в края на краищата, търсеше?
Земята ли? Или грешката в Плана на Селдън, която смяташе (без ясна причина), че може да открие там?
Планът на Селдън действаше вече пет века и водеше човешкия род (така се твърдеше) към крайното спасително пристанище в утробата на Втората галактическа империя — по-голяма от Първата, по- благородна и по-свободна. И въпреки всичко той, Тривайз, бе гласувал срещу него, в полза на Галаксея.
Галаксея щеше да представлява единен организъм, докато, независимо от размерите и разнообразието си, Втората галактическа империя щеше да бъде обединение на отделни организми с микроскопични в сравнение със самата нея размери. Втората галактическа империя щеше да представлява просто нов пример за обединение на индивиди, чийто модел човечеството бе установило още със зараждането си. Тя можеше да стане най-големият и най-добрият представител на този модел, но все едно щеше да си остане неизменна в същността си.
За да бъде Галаксея, която принадлежеше към съвсем различен тип организация, по-ефикасна от Втората галактическа империя, би трябвало в Плана да има грешка, някакъв пропуск, който великият Хари Селдън не бе забелязал.
Но ако наистина имаше нещо, което Селдън е пропуснал, как би могъл Тривайз да поправи нещата? Той не беше математик, не знаеше бъкел, абсолютно нищо за подробностите на Плана, а и не би ги разбрал, колкото и търпеливо да му ги обясняват.
Знаеше само предварителните условия — да участват голям брой хора и да не са им известни крайните заключения. Първото допускане беше очевидно вярно, предвид огромното население на Галактиката, а второто също трябва да беше такова, защото само хората от Втората фондация знаеха подробностите на Плана и ги пазеха в строга тайна.
Оставаше да има допълнително, неизказано допускане, което да се разбира от само себе си — да се подразбира до такава степен, че за него никога не се говори, нито дори се мисли и въпреки това то може би е грешно. Някакво допускане, което, ако наистина е грешно, щеше да промени цялостния извод на Плана и да направи Галаксея предпочитана пред империята.
Но след като ще е толкова очевидно, че даже не се споменава, как може да е грешно? И след като никой не говори и не мисли за него, откъде Тривайз щеше да разбере, че го има, или да добие представа за естеството му, дори и да предположеше неговото съществуване?
Дали той действително беше човекът с безпогрешната интуиция, както твърдеше Гея? Знаеше ли как трябва да постъпи дори когато не разбираше защо постъпва именно така?
Сега обикаляше всички известни нему космонитски светове. Правилно ли подхождаше? Дали космонитските светове съдържаха отговора или поне вярната нишка към него?
Какво имаше на Аврора освен развалини и подивели кучета? (А вероятно и други диви зверове… Разярени бикове? Гигантски плъхове? Дебнещи зеленооки котки?) На Солария откриха разумен живот, но какво друго намериха освен роботи и трансформиращи енергията същества? Какво общо имаха и двата свята с Плана на Селдън, ако не съдържаха поне частица от тайната на местонахождението на Земята?
А даже и да беше така, какво общо имаше Земята с Плана на Селдън? Лудост ли беше всичко това? Дали не бе слушал твърде дълго и взел прекалено насериозно измислицата за собствената си непогрешимост?
Налегна го неописуем срам и тежестта му така го притисна, че започна да диша с мъка. Погледна звездите — далечни и безчувствени — и си помисли: „Сигурно аз съм Великият глупак на Галактиката.“
58
До съзнанието му достигна гласът на Блис:
— Е, Тривайз, защо искаш да ме ви… Какво има? — попита тя с внезапна загриженост.
Той вдигна глава и почувства колко трудно му бе да пропъди настроението си. Изгледа я и каза:
— Не, не, няма нищо. Просто… се бях замислил. Случва се от време на време и аз да се замисля.
Изпита неудобство от факта, че Блис е в състояние да разчете емоциите му. Имаше само нейната дума, че съзнателно ще се въздържа от надничане в ума му.
Тя обаче прие обяснението.
— Пелорат е с Фалъм, учи го на галактически изрази. Детето яде нашата храна без никакви протести. Но за какво искаше да ме видиш?
— Чакай, не тук — отвърна Тривайз. — В момента не съм необходим на компютъра. Ако дойдеш в стаята ми, леглото е оправено и можеш да седнеш на него, а аз — на стола. Или обратното, ако предпочиташ.
— Няма значение — те прекосиха късото разстояние до стаята му. Тя го погледна втренчено. — Вече не си толкова бесен.
— Надничаш в ума ми ли?
— Съвсем не. Гледам лицето ти.
— Наистина не съм бесен. Може понякога да избухвам за момент, но това не значи, че съм бесен. Виж, Блис, трябва да те питам някои неща.
Геянката седна на леглото на Тривайз с изправен гръб и сериозно изражение на скулестото си лице. Черната й коса, прилежно вчесана, се спускаше до раменете, а тънките й ръце лежаха спокойно сключени в скута. Около нея се разнасяше лек мирис на парфюм.
Съветникът се усмихна.
— Направила си се като кукличка. Сигурно мислиш, че не бих се скарал на красиво младо момиче?
— Ако от това ще се почувстваш по-добре, можеш да викаш и да се караш, колкото искаш. Моля те само да не го правиш с Фалъм.
— Не възнамерявам. Всъщност защо да ти се карам. Нали решихме, че сме приятели?
— Гея винаги е изпитвала само приятелски чувства към теб, Тривайз.
— Не говоря за Гея. Знам, че си част от самата нея, но все пак нещо у теб е индивидуално, макар и по своеобразен начин. Аз говоря тъкмо на това нещо. Говоря на някого, наречен Блис, без да ме е грижа — или поне колкото се може по-малко — за Гея. Нали решихме да бъдем приятели, Блис?
— Да, Тривайз.
— Тогава защо стана така, че след като напуснахме подземията и се добрахме до кораба, ти се забави в справянето с роботите на Солария? Бях подложен на унижения и физическа болка, а ти доста време не предприе нищо. Въпреки че всеки момент можеха да се появят нови роботи и да ни смажат с численото си превъзходство, ти не предприемаше нищо.
Блис го погледна сериозно и заговори така, сякаш се стремеше да обясни постъпките си, а не да ги защитава.
— Не стоях, без да действам, Тривайз. Изучавах умовете на роботите-стражи и търсех начин да им повлияя.
— Знам. Поне така каза и тогава. Но не виждам смисъла. Защо ще въздействаш на умовете им, когато можеше съвсем спокойно да ги унищожиш, както впрочем и направи накрая?
— Толкова лесно ли е да се вземе решение за унищожаването на интелигентно същество?
