— Изглежда логично — отговори Морисън, — но не си спомням някой да е споменавал за количествената природа на явлението.
— Тогава да продължим. Колкото по-миниатюризиран е даден обект, толкова по-голяма е вероятността за спонтанна деминиатюризация. Това се отнася по-скоро за цялата маса, намираща се в полето, отколкото за някоя нейна част. Спонтанната деминиатюризация е била по-вероятна когато сте бил отделен от кораба, отколкото когато сте бил част от него. Прав ли съм?
— Така го разбрах.
— И съветските ви спътници са признали, че е невъзможно да се максимизира и да се направят предметите по-тежки, отколкото са всъщност.
— Отново повтарям, че така го разбрах. Трябва да разберете, професор Фраяр, че само мога да повторя онова, което съм чул. Възможно е умишлено да са ме заблудили или да са сгрешили защото собствените им знания са недостатъчни.
— Да, да, разбирам. Имате ли някакви основания да вярвате, че умишлено са ви заблуждавали?
— Не. Изглеждаха ми искрени.
— Е, може би. И сега, най-интересно ми се стори, че Брауновото движение е в равновесие с миниатюризационните осцилации и колкото по-голяма е степента на миниатюризация, толкова по-силно това равновесие се измества към осцилациите, далеч от обикновеното Брауново движение.
— Това е мое лично наблюдение, професоре, и не почива на нещо, което ми е било казано.
— А изместването на равновесието има ли нещо общо със скоростта на спонтанната деминиатюризация?
— Тази идея е моя. Не мога да я потвърдя с факти.
— Хмм! — Фраяр замислено отпи от кафето си. — Бедата е там, че цялата информация е повърхностна. Разбираме какво е поведението на миниатюризационното поле, но не знаем как се създава. Казахте, че при намаляването на константата на Планк, скоростта на светлината остава непроменена?
— Да, но както подчертах, това означава, че поддържането на миниатюризационното поле изисква огромно количество енергия. Ако успеят да обединят константата на Планк със скоростта на светлината и да увеличават втората, като намаляват първата… Но все още не могат да го правят.
— Така твърдят те. Предполага се, че е било в ума на Шапиров, но не сте успели да го откриете.
— Точно така.
Фраяр потъна в мисли за няколко минути. След това поклати глава:
— Ще прегледаме всичко, което ни казахте и ще видим какво може да се извлече от него, но се страхувам, че няма да ни помогне.
— Защо? — попита Родано.
— Защото не засяга същината. Ако някой никога не е виждал робот или не е чувал за частите му, би могъл да опише главата му и движението на крайниците му, звученето на гласа му, как се подчинява на заповеди и така нататък. Но от наблюденията си няма да разбере как работи позитронния мозък или какво е молекулярен клапан. Дори няма да има представа, че съществуват, нито пък учените, които трябва да работят въз основа на наблюденията му. Съветите има някакъв метод за създаване на това поле, но не знаем нищо за него. Нищо от онова, което разказа Морисън не може да ни помогне. Може би са публикували някакви материали, които водят към него, без да разберат, че в тях има нещо важно. Подобно нещо се е случило в средата на двайсети век, когато първите статии по разцепването на ядрото са били публикувани, преди да се разбере, че трябва да се държат в тайна. Но Съветите не са направили подобно грешка с миниатюризацията. Не успяхме да получим информация по въпроса нито с шпионаж, нито от някоя ключова личност, която да премине на наша страна. Ще се консултирам с колегите си от съвета, но като цяло, д-р Морисън, боя се, че приключението ви в Съветския съюз, колкото и да е смело, и заслужаващо похвала, освен потвърждението, че миниатюризацията съществува, беше безполезно. Съжалявам, мистър Родано, но цялата история можеше изобщо да не се случва.
90.
Изражението на Морисън не се промени, докато Фраяр правеше заключението си. Доля си още кафе, прибави сметана и отпи без да бърза.
— Знаете ли, Фраяр, напълно грешите.
— Да не би да се опитвате да ми кажете, че знаете нещо за създаването на миниатюризационното поле? — погледна го Фраяр. — Казахте, че…
— Онова, което ще кажа, няма нищо общо с миниатюризацията. Касае единствено моята работа. Съветите ме отведоха в Маленкий град и в Пещерата, за да използвам компютърната си програма за прочитането на мислите от мозъка на Шапиров. Претърпяхме неуспех, което не е учудващо, като се вземе предвид, че Шапиров беше в кома и почти мъртъв. От друга страна, Шапиров, което е бил забележително проницателен, след като прочел няколко мои статии, е говорил за моята програма като за „ретранслаторна станция“. Всъщност, наистина се оказа такава.
— Ретранслаторна станция? — лицето на Фраяр придоби озадачено изражение. — Какво означава това?
— След като попаднахме в невроните на Шапиров, вместо да чете мислите му, моят компютър действаше като ретранслатор, предавайки мислите от един член на екипажа на друг.
Изражението на Фраяр премина в негодувание.
— Искате да кажете телепатично устройство?
— Точно така. Отначало почувствах силна любов и сексуално привличане към една млада жена, която беше заедно с мен на миниатюризирания кораб. Естествено, приех, че мисълта е моя, тъй като тя е много привлекателна жена. Въпреки това не забелязах никакви подобни съзнателни чувства. Едва след няколко такива случая разбрах, че приемам мислите на един мъж от кораба. Той и младата жена се бяха разделили, но въпреки това страстта между тях оставаше.
— Сигурен ли сте, че при тези условия, на борда на кораба, сте разтълкували правилно тези мисли? — усмихна се толерантно Фраяр. — В края на краищата вие сте бил под голямо напрежение. Приехте ли подобни мисли и от младата дама?
— Не. На няколко пъти младият мъж и аз неволно разменихме мисли. Когато си помислих за съпругата си и децата си, той си помисли за жена и две деца. Когато се изгубих в неврона, той прие чувството ми за паника. Сметнал, че е доловил нещастието на Шапиров с помощта на моя компютър, който беше с мене, докато се носех по течението. Но това бяха моите чувства, не на Шапиров. Не успях да разменя мисли с нито една от жените на борда, но самите те обменяха мисли. Щом се опитаха да приемах някоя мисъл на Шапиров, усещаха сходни думи и чувства — една от друга, разбира се — но младият мъж и аз не ги приемахме.
— Предполагате, че има разлика между половете? — скептично подхвърли Фраяр.
— Всъщност не. Пилотът на кораба, мъж, не прие нищо, нито от жените, нито от мъжете, въпреки, че веднъж улови нечия мисъл. Не бих могъл да кажа от кого. Моето мнение е, че както има различни кръвни групи, така има и различни типове мозъци, вероятно само няколко, и телепатичната връзка може да бъде най-лесно осъществена между два мозъка от един и същ тип.
— Дори и така да, д-р Морисън — вмъкна Родано. — Какво от това?
— Нека ви обясня — продължи Морисън. — От години работя върху определянето на областите и характеристиките на абстрактните мисли в човешкия мозък, без някакъв съществен успех. Приемал съм случайни образи, но не съм ги тълкувал правилно. Мислех, че идват от мозъка на изследваното животно, но сега подозирам, че са идвали от някой стоящ наблизо човек, който е изпитвал силно чувство или е бил дълбоко замислен. Не съм обръщал внимание. Грешката е моя. Все пак, тъй като бях засегнат от общото безразличие, нарастващото недоверие и присмехите на колегите си, никога не съм публикувал улавянето на образи. Вместо това модифицирах програмата си, за да повиша чувствителността й. Някои от тези промени също никога не са публикувани. И така, навлязох в кръвта на Шапиров с устройство, което можеше да служи почти като телепатичен ретранслатор повече от всичко друго, което съм имал преди. И сега, след като дебелата ми глава разбра най-сетне какво притежавам, знам какво трябва да променя в програмата си. Сигурен съм.
