Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
На Дик Малина и Скот Мередит, които го направиха възможно.
ОТ АВТОРА
През 1966 година беше публикуван моя роман „Фантастично пътешествие“. Всъщност, той беше новелизиран филм, написан от други. Следвах очертания сюжет, доколкото мога. Изключение правят промените поради някои научни противоречия.
Въпреки че имаше успех и все още се издава с твърди и меки корици, не останах напълно доволен от романа, просто защото не можах да го почувствам напълно мой.
Когато се появи възможност да напиша друг роман на същата тема — миниатюризиран кораб с екипаж, в тялото на жив човек — аз се съгласих само при условие, че ще го направя изцяло по мое виждане.
И ето, пред вас е „Фантастично пътешествие II: Направление мозъка“. Възможно е да бъде направен филм по него. Ако това се случи, този роман няма да му дължи нищо. За добро или лошо, този роман е мой.
Глава 1
НЕОБХОДИМ
Този, който е необходим, трябва да се научи да понася ласкателства.
1.
— Извинете. Говорите ли руски? — каза на ухото му нисък глас, определено контраалт.
Албърт Джонас Морисън застина в креслото си. Залата беше затъмнена, а екранът на компютъра настойчиво показваше графики, които никой не гледаше.
Вероятно се беше унесъл в дрямка. Когато седна, от дясната му страна със сигурност имаше някакъв мъж. Кога се беше превърнал в жена? Или беше станал и жената беше седнала на мястото му?
Морисън се изкашля и запита:
— Казахте ли нещо, госпожо?
Не можеше да я види ясно в мрачната зала, а трепкащата светлина от компютърния екран по-скоро замъгляваше образа й. Забеляза, че е с права, черна коса, изпъната гладко, покриваща ушите — без украшения.
— Попитах дали говорите руски.
— Да, говоря. Защо се интересувате?
— Защото това ще ме улесни. Моят английски понякога ми изневерява. Вие ли сте д-р Морисън? А.Дж.Морисън? Не съм сигурна в тази тъмнина. Простете ако съм сгрешила.
— Аз съм А.Дж.Морисън. Познавам ли ви?
— Не, но аз ви познавам.
Ръката й се протегна и докосна леко ръкава на сакото му.
— Имам голяма нужда от вас. Слушате ли какво говорят? Струва ми се, че не.
Разбира се и двамата шепнеха.
Морисън неволно се огледа. Залата беше полупразна и никой не седеше наблизо. Шепотът му се сниши до нивото на нейния глас.
— Дори и така да е? Какво от това?
Стана любопитен просто от скука. Изказването беше го приспало.
— Ще дойдете ли с мене? Казвам се Наталия Боранова.
— Къде да дойда с вас, мис Боранова?
— В кафето, за да можем да поговорим. Много е важно.
Така започна цялата история. По-късно Морисън реши, че присъствието му в определена зала, факта, че не беше нащрек и че беше достатъчно заинтригуван и поласкан, за да поиска да тръгне с жената, която му каза, че се нуждае от него, нямат значение.
В края на краищата, тя щеше да го открие където и да беше, щеше да сграбчи и да го накара да я изслуша. Може би нямаше да бъде толкова лесно при други условия, но щеше да доведе до същото. Със сигурност.
Нямаше начин да се измъкне.
2.
Сега можеше ясно да я разгледа на нормална светлина. Не беше толкова млада, колкото си мислеше. Трийсет и шест? Може би четиридесет?
Тъмна коса. Без никакво сиво. Ясни черти. Гъсти вежди. Силна челюст. Приятен нос. Силно тяло, но не дебело. Висока почти колкото него, въпреки че носеше обувки с нисък ток. Като цяло — жена, която беше привлекателна, без да е красива. Човек може да привикне към такава жена, реши той.
Въздъхна, щом си представи своя образ в огледалото. Оредяваща пясъчноруса коса. Повехнали сини очи. Тясно лице, слабо, жилаво тяло. Остър нос, приятна усмивка. Поне така се надяваше. Но със сигурност, не беше лице, към което да привикнеш. На Бренда и беше омръзнало за малко повече от десет години. Четиридесетият му рожден ден щеше да е пет дни след петата годишнина, откакто разводът им беше оформен окончателно и официално.
Келнерката донесе кафетата. Седяха, без да говорят и се гледаха преценяващо. Накрая Морисън реши, че трябва да каже нещо.
— Никаква водка? — опита се да каже нещо, което да разсее напрежението.
Тя се усмихна и заприлича още повече на рускиня.
— Никаква Кока-Кола?
— Ако това е американския навик, тя поне е по-евтина.
— И има за какво.
— Толкова ли сте бърза и на руски? — засмя се Морисън.
— Да опитаме. Нека да поговорим на руски.
— Ще звучим като двойка шпиони.
Последното й изречение беше казано на руски. Така й отговори и Морисън. Промяната на езика не му направи впечатление. Можеше да го говори и разбира със същата лекота, с която и английския. Трябваше да бъде така. Ако един американец искаше да бъде учен и да следи литературата, трябваше да знае руски, както и един руски учен — да може да се справя с английския.
Например тази жена, Наталия Боранова, въпреки преструвката й, че не владее добре английски, го говореше гладко и с едва доловим акцент.
— А защо ще изглеждаме като шпиони? В Съветския съюз има стотици хиляди американци, говорещи английски, както и стотици хиляди съветски граждани, които говорят руски в Съединените щати. Вече не живеем в лошите стари времена.
— Така е. Пошегувах се. Но, в такъв случай, защо искате да говорим на руски?
— Д-р Морисън, намираме се на ваша територия и това ви дава психологическо предимство, нали? Ако говорим на моя език, това донякъде ще балансира разликите.
Морисън отпи от кафето си.
— Както желаете.
— Кажете, д-р Морисън. Познавате ли ме?
— Не. Никога не съм ви срещал.
