— А името ми? Наталия Боранова? Чували ли сте за мен?
— Простете ми. Ако работехте в моята област, щях да съм чувал за вас. Понеже не съм, допускам, че не сте в моята област. Трябва ли да ви познавам?
— Можеше да помогне, но няма значение. Аз, обаче, ви познавам. Всъщност, знам доста неща за вас. Кога и къде сте роден. Къде сте учил. Факта, че сте разведен и че имате две дъщери, които живеят с бившата ви жена. Знам каква е длъжността ви в университета и с какви изследвания се занимавате.
Морисън сви рамене.
— В нашето общество движено от компютри, не е трудно да се намери изброеното от вас. Раздразнен или поласкан ли трябва да бъда?
— Защо избрахте тези алтернативи?
— Зависи дали ми казвате, че съм известен в Съветския съюз, което би ме поласкало или че съм бил цел на разследване, което би могло да бъде дразнещо.
— Нямам намерение да бъда нечестна с вас. Аз ви проучих, поради причини, които са важни за мене.
— По какви причини? — хладно запита Морисън.
— На първо място — че сте неврофизик.
Морисън беше привършил кафето си и разсеяно махна да му долеят още. Чашата на Боранова беше наполовина пълна, но тя очевидно беше изгубила интерес към кафето.
— Има и други неврофизици.
— Но не като вас.
— Несъмнено, опитвате се да ме ласкаете. Това е възможно, единствено защото не знаете нищо за мен. Нищо съществено.
— Че не сте успели? Че вашите методи за анализ на мозъчните вълни не са официално приети във вашата област?
— Щом знаете това, тогава защо ме преследвате?
— Защото в нашата страна имаме неврофизик, който познава вашите трудове и смята, че са блестящи. Скочили сте доста навътре в неизвестното, твърди той и може би грешите. Дори и така да е, вие грешите блестящо.
— Греша блестящо? Това доколко се отличава от обикновената грешка?
— Според него не е възможно да се греши блестящо, без изобщо да не се греши. Дори и да не сте прав в някои аспекти, повечето от онова, което твърдите ще се окаже полезно и може би вие ще сте напълно прав.
— Кой е този особняк, който има такова мнение за мене? Ще го спомена с благодарност в следващата си статия.
— Казва се Пьотр Леонидович Шапиров. Познавате ли го?
Морисън се отпусна назад. Не го очакваше.
— Дали го познавам? Срещал съм го. Наричах го Пийт Шапиро. Хората тук, в Съединените щати, мислят, че той е толкова луд, колкото и аз. Ако се разбере, че той ме поддържа, това ще е просто още един гвоздей в ковчега ми. Слушайте, кажете на Пийт, че оценявам подкрепата му, но ако наистина иска да ми помогне, моля ви, помолете го да не казва на никого, че е на моя страна.
Боранова го изгледа неодобрително.
— Не сте много сериозен. Всичко ли е шега за вас?
— Не. Само аз. Аз съм шегата. Попаднах на нещо наистина голямо и не мога да убедя никого в правотата си. Освен Пийт, както разбрах току-що, но той не се брои. Напоследък дори не успявам да публикувам статиите си.
— Тогава елата в Съветския съюз. Можем да използваме вас и вашите идеи.
— Не, не. Няма да емигрирам.
— Кой ви кара да емигрирате? Ако искате да бъдете американец, никой няма да ви пречи. Но сте посещавали Съветския съюз и можете да го посетите още веднъж, и да останете за известно време. След това ще се върнете в родината си.
— Защо?
— Вие имате безумни идеи и ние имаме безумни идеи. Възможно е да успеете да ни помогнете.
— Какви безумни идеи? Вашите, имам предвид. Знам какви са моите.
— Не са подходящи за обсъждане, докато не разбера, че може би желаете да ни помогнете.
Морисън все още седеше отпуснат назад, осъзнавайки смътно шума около него от хората, които пиеха, ядяха, разговаряха — повечето от тях със сигурност от конференцията. Загледа се в жената, която допускаше, че лудите му идеи може и да са верни, и се зачуди какъв ли…
— Боранова! — викна Морисън, досещайки се внезапно. — Чувал съм за вас. Разбира се. Пийт Шапиро спомена името ви. Вие сте…
Във възбудата си беше заговорил на английски. Боранова протегна ръка към неговата и заби нокти в кожата му.
Морисън се задави и млъкна, а тя отдръпна ръката си.
— Извинявайте! Не исках да ви нараня.
Морисън се загледа в следите върху ръката си, едната от който вероятно щеше да посинее.
— Вие сте миниатюризатор — каза той тихо на руски.
3.
Боранова го изгледа с мълчаливо спокойствие.
— Предлагам да се поразходим и да седнем на някоя пейка край реката. Времето е прекрасно.
Морисън държеше слабо наранената си ръка в другата. Помисли си, че малцина погледнаха към тях, когато извика на английски, но сега вече никой не проявяваше интерес.
— Не желая — поклати отрицателно глава. — Трябва да присъствам на конференцията.
Боранова се усмихна, като че ли той се беше съгласил със забележката й за времето.
— Не съм съгласна. Ще ви бъде по-интересно да поседите край реката.
За миг Морисън си помисли, че е възможно усмивката й да крие съблазън. Едва ли се опитваше да загатне…
Отхвърли тази мисъл преди дори да си я помисли ясно. Тези неща бяха отминали дори и по холовизията — „Красива руска шпионка използва съблазнително си тяло, за да смае един наивен американец.“
На първо място, не беше красива, а тялото й не беше съблазнително. Нито пък изглеждаше да има подобно нещо наум. Освен това, той не беше толкова наивен, нито дори заинтересуван.
И въпреки това, след малко я придружаваше през двора на университета в посока към реката.
Вървяха бавно и тя жизнерадостно разказваше за съпруга си Николай и сина си Александър, който ходел на училище и по някаква странна причина се интересувал от биология, въпреки че майка му се занимава с термодинамика. Нещо повече, Александър бил отвратителен играч на шах, за разочарование на баща си, но показвал многообещаващи заложби на цигулка.
Морисън не я слушаше. Вместо това се опитваше да си припомни какво беше чувал за съветските интереси към миниатюризацията и каква е възможната връзка между нея и неговата работа.
— Тази изглежда достатъчно чиста — посочи Боранова към една пейка.
Седнаха. Морисън се загледа към реката. От двете страни на реката се точеха върволици коли, а по повърхността й като стоножки се носеха гребни лодки. Наблюдаваше ги, без напълно схваща какво гледа.
Продължи да мълчи и накрая Боранова, гледайки замислено към него, наруши тишината:
— Не сте ли заинтересуван?
— Какво да ме интересува?
— Предложението ми да дойдете в Съветския съюз.
— Не — отсече Морисън.
— Но защо? След като американските ви колеги не възприемат идеите ви и щом сте подтиснат от това, и
