търсите начин да се измъкнете от задънената улица, в която сте попаднал, защо не дойдете при нас?
— Като се имат предвид проучванията ви за моя живота, сигурен съм, че знаете, че моите идеи не се приемат. Но как е възможно да бъдете сигурна, че това ме подтиска?
— Всеки нормален човек би бил подтиснат. А с вас е достатъчно само да се поговори.
— Вие възприемате ли идеите ми?
— Аз ли? Аз не работя във вашата област. Не знам нищо или почти нищо за нервната система.
— Предполагам, че просто сте приели преценката на Шапиров за идеите ми.
— Да. Но дори да не беше така, безнадеждните проблеми изискват отчаяни средства. В такъв случай, каква вреда може да ни причини, ако опитаме да приложим като средство вашите идеи? Те няма да влошат положението ни.
— Но вие имате моите идеи. Те бяха публикувани.
Тя го загледа втренчено.
— Склонни сме да мислим, че не всичките ви идеи са били публикувани. Поради това ви потърсихме.
Морисън се засмя насила.
— С какво бих могъл да ви помогна във връзка с миниатюризацията? Аз знам по-малко за миниатюризацията, отколкото вие — за мозъка. Много по-малко.
— Знаете ли изобщо нещо за миниатюризацията?
— Само две неща. Първо, известно е, че Съветите я изследват и второ, че е невъзможна.
Боранова се загледа замислено към реката.
— Невъзможна ли? А ако ви кажа, че постигнахме целта си?
— Ще ви повярвам, колкото и ако ми кажете, че белите мечки могат да летят.
— Защо трябва да ви лъжа?
— Само посочих фактите. Не ме интересуват мотивите.
— И защо сте толкова сигурен, че миниатюризацията е невъзможна?
— Ако намалите човек до размерите на муха, тогава неговата маса ще бъде вкарана в обема на муха. Ще получите плътност, която ще бъде приблизително — Морисън се замисли за момент — сто и петдесет хиляди пъти по-голяма от тази на платината.
— Но ако масата се намалява пропорционално?
— Тогава ще получите по един атом в миниатюризирания човек на всеки три милиона в оригинала. Миниатюризираният човек ще има не само размерите на муха, но и мозъчните й способности.
— А ако и атомите също са смалени?
— Ако говорите за миниатюризирани атоми, тогава константата на Планк, която е абсолютно фундаментална величина в нашата Вселена, го забранява. Миниатюризираните атоми ще бъдат твърде малки, за да се впишат в структурата на Вселената.
— А ако ви кажа, че и константата на Планк също може да бъде редуцирана, така че миниатюризираният човек ще бъде затворен в поле, в което структурата на Вселената е многократно по- фина, отколкото при нормални условия?
— Тогава няма да ви повярвам.
— Без да сте проучили въпроса? Ще откажете да повярвате като резултат от предубеждението си, както вашите колеги отказват да ви повярват?
След тази фраза Морисън замълча за момент.
— Не е същото — смутолеви най-накрая.
— Не е същото ли? — Боранова отново се загледа замислено към реката. — И какво се различава?
— Колегите ми мислят, че греша. Според тяхното мнение идеите ми не са невъзможни теоретично, а само погрешни.
— Докато миниатюризацията е невъзможна?
— Да.
— Тогава елате и вижте. Ако се окаже, че миниатюризацията е невъзможна, както казвате, поне ще имате възможност да прекарате един месец в Съветския съюз като гост на съветското правителство. Ще поемем всички разноски. Ако имате приятел или приятелка, също можете да ги вземете с вас.
— Не, благодаря — поклати глава Морисън. — Не ми се иска. Дори и да е възможна, миниатюризацията не е в моята област. Няма да ми помогне, нито ще представлява някакъв интересен за мен.
— Откъде знаете? А ако миниатюризацията ви даде възможността да изучите неврофизиката така, както никога досега не сте го правили? Както никой никога досега не го е правил? И какво би било, ако междувременно успеете да ни помогнете? Това ще бъде нашата награда.
— Как е възможно да ми предлагате нов подход за изучаване в неврофизиката?
— Но, д-р Морисън, мислех, че говорим точно за това. Не можете да докажете на практика теорията си, защото не можете да изучите достатъчно детайлно отделна нервна клетка, без да я повредите. А какво би било, ако ви направим един неврон голям колкото Кремъл, може би дори още по-голям и получите възможността да го изучите молекула по молекула?
— Имате предвид, че можете да обърнете посоката на миниатюризацията и да направите неврона толкова голям, колкото пожелаете.
— Не, не можем да го увеличим, но можем да ви направим толкова малък, колкото пожелаете и това ще е равносилно, нали?
Морисън скочи и се загледа в нея.
— Не — каза той тихо. — Да не сте луда? Или мислите, че аз съм луд? Довиждане! Довиждане!
Обърна се и закрачи бързо.
— Д-р Морисън! — извика след него Боранова. — Изслушайте ме!
Морисън махна с ръка в знак, че не желае да слуша повече и се втурна през улицата, като с мъка избягна преминаващите коли.
Върна се запъхтян обратно в хотела и почти затанцува от нетърпение, докато чакаше асансьора.
„Луда жена, помисли си той. Иска да ме миниатюризира. Опитва се да ми предложи това невъзможно нещо. Или иска да опита дали е възможно върху мене, което би било безкрайно по-лошо.“
4.
Когато застана пред вратата на хотелската си стая, Морисън все още трепереше. Държеше в ръка пластмасовия правоъгълник на ключа, дишаше тежко и се чудеше дали Боранова знае номера на стаята му. Разбира се, би могла да го научи, ако е достатъчно решителна. Огледа коридора в двете посоки, като се страхуваше, че може да я види да тича към него с изкривено лице, разрошени коси и протегнати ръце.
Поклати глава. Това беше чиста лудост. Какво би могла да му направи? Не би могла да го отвлече. Не би могла да го накара да направи нещо, което не иска. Какъв беше този детски страх, който беше го обхванал?
Морисън пое дълбоко въздух и пъхна ключа в прореза на ключалката. Чу слабото щракване при наместването на ключа, след това го издърпа и вратата се отвори.
Мъжът, седящ в плетено кресло до прозореца се усмихна и каза:
— Влезте!
Морисън го погледна учудено и обърна глава, за да погледне номера на стаята.
— Не, не. Това е вашата стая. Влезте и затворете вратата след себе си!
Морисън се подчини на заповедта и се загледа в мъжа с нямо удивление.
Беше приятно закръглен, без да е съвсем дебел и изпълваше креслото от едната до другата облегалка. Носеше сако от тънък плат, а под него риза, която беше толкова бяла, че изглеждаше блестяща. Все още не беше онова, което хората наричат плешив, но беше на път, а остатъка от кафявата му коса беше къдрав. Не носеше очила, но очите му бяха малки и имаха късоглед вид, което може би беше подвеждащо или просто означаваше, че носи контактни лещи.
— Върнахте се тичешком, нали? — попита мъжът. — Наблюдавах ви — той посочи към прозореца — как седите на пейката, след това станахте и забързахте към хотела. Не ми се искаше да седя тук и да ви чакам цял ден.
