силният одеколон на другия нарушаваше личното му пространство. Както и самият човек. Не си спомняше нищо, от онова което му е казал.
— Съжалявам — каза Морисън, — но ако четете публикациите ми, то вие сте единствения. Надявам се, че няма да възразите, ако…
— Напротив, възразявам — лицето на Норбърт стана сериозно. — Направи ми впечатление, че не сте високо ценен във вашата област.
— Отдавна съм забелязал този факт, мистър Норбърт.
— Наричайте ме Чарли. Някога бяхме на малко име. Не би трябвало да останете неоценен, не е ли така?
— Не мога да ги принудя. Положението е такова и аз го приемам. Е… — Морисън понечи да си тръгне.
— Почакайте, Ал. Какво ще кажете, ако ви предложа нова работа с хора, които споделят вашия начин на мислене?
Морисън замълча за миг.
— Ще кажа, че сънувате.
— Ал, чуйте, толкова се радвам, че попаднах на вас. Искам да ви запозная с някого. Вижте, започваме работа в нова компания — „Дженетик Менталикс“. Имаме зад гърба си много пари, а също и големи планове. Целта е да се подобри човешкия ум с помощта на генното инженерство. Всяка година подобряваме компютрите, така че защо да не подобрим и нашите собствени компютри? — Норбърт почука по челото си. — Къде ли е той? Оставих го в колата, когато ви видях да излизате от хотела. Знаете ли, не сте се променили, откакто ви видях за последен път.
Морисън не обърна внимание на думите му.
— Дали тази нова компания ще иска да работя за нея?
— Разбира се, че ще иска. Ние искаме да променим ума, да го направим по-интелигентен, по-творчески. Но какво трябва да променим за тази цел? Вие ще ни кажете.
— Страхувам се, че не съм стигнал толкова далече.
— Не очакваме готови отговори. Искаме просто да работите в тази насока. Каквато и да е заплатата ви сега, удвояваме я. Само ни кажете сегашната цифра и ние ще си направим малкия труд да я умножим по две. Достатъчно ли е? Освен това, сам ще си бъдете началник.
Морисън се намръщи.
— За първи път срещам Дядо Коледа в делови костюм. А освен това е и гладко избръснат. Прилича на измама.
— Няма никаква измама. Къде ли е той? А, преместил е колата, за да не пречи на движението. Вижте, това е шефа ми Крейг Левинсън. Ал, не ви правим услуга. Вие ще ни направите услуга. Елате с мене.
Морисън се поколеба за момент. Преди зазоряване винаги е най-тъмно. Когато си стигнал до дъното, всички пътища водят нагоре. Внезапно ги изпълниха стари спомени.
Остави се на другия да го води, като вървеше малко зад него.
Норбърт махна с ръка и извика.
— Открих го! Това е приятелят ми, за който ви споменах. Ал Морисън. Точно от него имаме нужда.
Сериозен мъж на средна възраст погледна към тях от кормилото на нов автомобил, чийто цвят беше трудно различим в сгъстяващия се мрак. Мъжът се усмихна и зъбите му се бялнаха.
— Великолепно!
Капакът на багажника се вдигна при приближаването им и Чарли Норбърт взе куфара на Морисън.
— Ето, нека ви помогна.
Мушна го в багажника и затвори капака.
— Почакайте! — извика изненадано Морисън.
— Не се безпокой, Ал. Ако изпуснете този влак, има друг. Ако искате, можем да ви наемем лимузина, която да ви отведе в къщи. Евентуално. Качвайте се.
— В колата ли?
— Разбира се.
Задната врата се отвори подканващо.
— Вижте — каза Норбърт, чийто глас изведнъж слезе с половин октава надолу и стана много по-мек. — Да не губим време. Качвайте се.
Морисън усети, че нещо твърдо се притиска в ребрата му и се опита да види какво е то.
Почувства, че каквото и да е то, го притиска. Гласът на Норбърт се превърна в шепот.
— Нека да бъдем тихи, Ал. Нека да не се суетим.
Морисън се качи в колата и внезапно почувства уплаха. Разбра, че това, което Норбърт държи, е пистолет.
9.
Морисън седна на задната седалка, чудейки се дали може да достигне до другата врата и да се измъкне. Дори и да имаше оръжие, Норбърт едва ли щеше да го използва на хотелския паркинг пред стотина човека, намиращи се само на трийсет метра. В крайна сметка, дори пистолетът да е със заглушител, внезапното му падане сигурно щеше да привлече нечие внимание.
За съжаление тази възможност изчезна бързо, тъй като от другата врата се качи трети човек, който изпъшка, докато се наместваше в колата и погледна към Морисън ако не злобно, то, със сигурност, без всякаква следа от приятелско отношение.
Морисън се озова притисна от двете страни и без всякаква възможност да помръдне. Колата потегли и веднага щом излезе на магистралата набра скорост.
— За какво беше всичко това? — попита задавено Морисън. — Къде отиваме? Какво смятате да правите?
Гласът на Норбърт звучеше мрачно без фалцета и престорената сърдечност.
— Няма нужда да се безпокоите, д-р Морисън. Нямаме намерение да ви причиним нещо лошо. Просто искаме да дойдете с нас.
— Но аз бях с вас там — опита се да посочи „там“, но мъжът от дясната му страна се притисна към него и Морисън не успя да измъкне ръката си.
— Ние искаме да дойдете с нас някъде другаде.
— Вижте — Морисън се опита да прозвучи заплашително. — Вие ме отвличате. Това е сериозно престъпление.
— Не, д-р Морисън, нека не го наричаме отвличане. Нека да кажем, че сме се държали приятелски по един малко по-принудителен начин.
— Както и да го наричате, това е незаконно. Може би сте от полицията? Ако е така, моля, легитимирайте се и ми кажете какво съм направил.
— Не ви обвиняваме в нищо. Казах ви. Просто искаме да дойдете с нас. Бих ви препоръчал да си седите тихо и да останете спокоен. Така ще е по-добре за вас.
— Не мога да съм спокоен, щом не знам какво става.
— Помъчете се — каза безчувствено Норбърт.
Морисън не успя да измисли нищо друго, което би могло да помогне и без в действителност да се е успокоил, замълча.
Небето беше обсипано със звезди. Нощта беше ясна също като деня. Потоците от хиляди автомобили се движеха, а във всяка една от тях зад кормилото седеше някой, насочил се мълчаливо към обичайната си работа, без да го е грижа, че в съседната кола се извършваше престъпление.
Сърцето на Морисън продължи да бие ускорено, а устните му трепереха. Не можеше да не бъде нервен. Казаха, че няма да му причинят болка, но доколко можеше да им се вярва? Досега всичко, което Норбърт му беше казал, беше лъжа.
Опита се да се отпусне, но на кой орган от тялото си трябваше да заповяда, за да се успокои? Затвори очи и се насили да диша дълбоко и бавно, и да мисли рационално. Беше учен. Следователно трябваше да мисли рационално.
