заобикаляха миниатюризирания обект. Енергията можеше да навлезе от околната среда към миниатюризирания обект или като топлина, или като интензитет на полето. И сигурно колкото по-малък беше обекта, колкото по-силна беше миниатюризацията, толкова повече енергия получаваше полето, а не самия обект.
Вероятно корабът също пулсираше, постоянно увеличавайки и намалявайки размерите си, но промяната беше незабележима. Това обясняваше защо Брауновото движение не беше станало по-силно, въпреки че трябваше да стане и затова климатичната инсталация функционираше по-лесно. Миниатюризационното поле смекчаваше въздействието и в двата случая.
Но той, Морисън, сам в клетката, беше много по-малък, имаше по-малка маса и за него по-голямата част от енергийния приток идваше като миниатюризация, а не като топлина.
Морисън сви безпомощно юмруци. Пусна компютъра. Несъмнено останалите — Боранова и Конев знаеха за този ефект и можеха да му го обяснят. Отново бяха го отправили в опасност, без да го предупредят.
А сега, след като сам си го беше обяснил, каква полза имаше?
Изведнъж отвори очи.
Да, имаше пулсации. Вече знаеше какво да очаква и ги видя. Водните молекули се увеличаваха и свиваха в непостоянен ритъм, докато отдаваха енергия на полето, а след това я отнемаха.
Морисън се загледа в затъпяващи ритъм и откри, че беззвучно си мърмори:
— По-големи, по-малки, по-големи, по-малки, по-големи, по-малки.
Можеха да се увеличават само до определена големина. Разширението отразяваше собственото му свиване и енергията, която отдаваха, за да захранят това свиване беше ограничена. Клетъчните молекули имаха определена температура. От друга страна, те можеха да отнемат голямо количество топлина от него и щом приемеха достатъчно, остатъка щеше да се отдели бързо и той щеше да експлодира.
Следователно когато водните молекули се разширяваха, а той се смаляваше, беше в безопасност. Не би могъл да стане прекалено малък. Когато водните молекули намаляваха размерите си, а самия той нарастваше, не беше в безопасност. Ако водните молекули продължаха да се смаляват, докато станат твърде малки, за да започне обратния процес, той щеше да започне да нараства експлозивно.
— По-големи, по-малки, още по-малки, спрете!
Морисън си отдъхна, тъй като молекулите отново започнаха да нарастват.
Отново и отново! И всеки път — щеше ли да спре свиването им?
Като че ли си играеха с него, но имаше ли някакво значение? Нямаше значение, че докарваха до ръба на разрушението, а след това го грабваха обратно. Нямаше значение дори и да го направеха милиони пъти. Рано или късно въздуха му щеше да свърши и щеше да умре от бавно задушаване.
По-добре бърза смърт.
69.
Калинина изпищя. Първа осъзна какво се беше случило и задъхано се развика:
— Изчезна! Изчезна!
Боранова не се сдържа да зададе въпроса с очевиден отговор:
— Кой изчезна?
Калинина широко разтвори очи.
— Кой изчезна ли? Как можеш да зададеш такъв въпрос? Албърт изчезна!
Боранова заби празен поглед в мястото където се намираше Морисън, а сега го нямаше.
— Какво се случи?
— Не съм сигурен — дрезгаво промърмори Дежньов. — Минахме много близо край един ъгъл. Изглежда, че закрепения отвън Албърт нарушаваше симетрията. Опитах се да завия покрай… покрай каквото и да беше, — но корабът не се подчини напълно.
— Една неподвижна макромомолекулярна органела го откъсна — поясни Конев, вдигайки глава от дланите си, с които беше скрил лицето си. — Трябва да се върнем за него. Може да е получил нужната информация.
Боранова най-сетне разбра очевидната ситуация. С бързо движение разкопча колана си и се изправи.
— Информация ли? Разбираш ли какво става? Миниатюризационното поле на Албърт е изолирано, а той е само с размерите на атом. Шансовете му да избегне спонтанната деминиатюризация са поне петдесет пъти по-малки от нашите. Малко повече време и шансовете ще станат твърде големи. С или без информацията, трябва да го намерим. Ако се деминиатюризира ще убие и Шапиров, и нас.
— Спорим за мотивите — отвърна Конев. — И двамата искаме да го намерим. Причините са на второ място.
— Не трябваше да го пращаме навън — додаде Калинина. — Знаех си, че е грешка.
— Вече е сторено — навъсено каза Боранова — и трябва да продължим от това положение. Аркадий!
— Опитвам се — отговори Дежньов. — Не учи пияницата да хълца.
— Не те уча на нищо, стари глупако. Заповядвам ти. Завий обратно. Назад! Назад!
— Не — възрази Дежньов. — Позволи на стария глупак да ти каже, че това е абсурд. Искаш да направя обратен завой и да тръгна срещу потока? Искаш да се опитам да преодолея течението?
— Ако стоим на едно място течението ще го докара до нас.
— Той е залепен за нещо. Течението няма да го докара — каза Дежньов. — Трябва да заобиколим дендрита от другата страна и да се оставим на потока да ни върне.
Боранова се хвана с две ръце за главата.
— Съжалявам, че те нарекох стар глупак, Аркадий, но ако се върнем с обратното течение ще го пропуснем.
— Нямаме друг избор — заяви Дежньов. — Нямаме достатъчно енергия, за да тръгнем срещу потока.
Конев се намеси с отпаднал, но разумен глас:
— Наталия, остави Аркадий да постъпи както желае. Няма да изгубим Албърт.
— Откъде знаеш, Юрий?
— Защото мога да го чуя. Или по-скоро да го усетя. Или по-скоро да усетя мислите на Шапиров от уреда му, който е неизолиран в клетката.
Последва кратко мълчание.
— Приемаш ли нещо? — попита Боранова с очевидно удивление.
— Разбира се. В тази посока — Конев посочи с ръка.
— Можеш да определиш посоката? Но как?
— Не съм сигурен как. Просто го чувствам… Намира се в тази посока!
— Аркадий, направи така, както беше решил — каза Боранова.
— Правя го независимо от думите ти, Наталия. Може и да си капитан, но аз съм кормчията, пред който е застанала смъртта. Какво имам да губя? Както казваше стария ми баща: „Ако си увиснал на въже над пропаст, не се мъчи да хванеш монетата изпаднала от джоба ти.“ Би било по-добре да имах истински механизъм за завиване, вместо да се опитвам да управлявам с три несиметрични двигателя.
Боранова беше престанала да го слуша. Взираше се в мрака без никаква полза.
— Какво чуваш, Юрий? Какво разбра от мислите на Шапиров?
— До момента нищо. Само шум. И мъка.
Калинина промърмори по-скоро на себе си:
— Мислиш ли, че част от ума на Шапиров разбира, че е в кома? Предполагаш, че част от ума му разбира, че е в капан и крещи да бъде освободена. В капан като Албърт? В капан… като нас?
— Не сме в капан, София — остро възрази Боранова. — Можем да се движим. Ще намерим Албърт. Ще се измъкнем от това тяло. Разбираш ли, София?
Ръката й хвана рамото на другата жена, а пръстите й се забиха дълбоко.
— Моля те — простена Калинина. — Разбирам.
— Само това ли приемаш? — Боранова се обърна към Конев. — Мъка?
