— Но силна — след това с любопитство добави към Боранова — Нищо ли не усещаш?
— Съвсем нищо.
— Но чувството е толкова силно. По-силно от всичко, което почувствах докато Албърт беше в кораба. Бях прав като го накарах да излезе навън.
— Но можеш ли да различиш някакви истински мисли? Някакви думи?
— Може би съм твърде далеч. Може би Албърт не е фокусирал правилно машината си. А ти наистина ли не усещаш нищо?
Боранова решително поклати глава и хвърли бърз поглед към Калинина, която разтриваше рамото си.
— Аз също не усещам нищо.
— Никога не съм приемал от тези мистериозни усещания — додаде недоволно Дежньов.
— Ти прие „Хокинг“. Албърт предположи, че е възможно да има различни типове мозъци, както има различни кръвни групи. Може би той и аз сме от една и съща група. Може би е прав — заяви Конев.
— А сега откъде идва усещането? — попита Боранова.
— Оттам — този път Конев посочи по-близо до предната част на кораба. — Завиваш, нали, Аркадий?
— Да — потвърди Дежньов — и сега съм доста близо до неподвижната зона между двете течения. Възнамерявам да се доближа леко до обратното течения, така че да се завъртим обратно, но не твърде бързо.
— Добре — кимна Боранова. — Не трябва да го пропуснем. Юрий, можеш ли да прецениш силата на усещането? Става ли по-силно?
— Да, засилва се — Конев изглеждаше изненадан, като че ли не беше забелязал нарастването на интензитета, преди Боранова да го спомене.
— Не мислиш ли, че засилването е само въображаемо?
— Възможно е — каза Конев. — Всъщност не сме се приближили до него. Просто правим завой. Като че ли той ни приближава.
— Може би течението го е повлякло или е успял да се освободи. В такъв случай течението наистина би го приближавало към нас, ако успеем да завием и да останем практически на едно място.
— Може би.
— Юрий — властно каза Боранова, — просто се концентрирай върху усещането! Постоянно съобщавай на Аркадий за посоката откъдето идва, така че през цялото време да сме насочени към него. Аркадий, щом приближим Албърт трябва да завиеш отново към другия поток. Щом веднъж започнем да се движим заедно, ще е по-лесно да го доближим с помощта на моторите ни.
— Лесно е да се каже, особено щом не управляваш двигателите — изръмжа Дежньов.
— Лесно или трудно — забележителните вежди на Боранова се сключиха — направи го! Ако не… Не, няма никакво ако. Направи го!
Устните на Дежньов се размърдаха, но не излезе никакъв звук и над екипажа надвисна мълчание, освен потока от нечути усещания, които изпълваха мозъка на Конев, но не достигаха до умовете на останалите.
Конев остана прав, с лице обърнато към посоката, от която като че ли идваше усещането.
— Определено се засилва — промърмори той. Няколко секунди по-късно добави — Почти мога да различа някакви думи. Може би, ако се приближим достатъчно близо…
Изражението му стана още по-напрегнато, като че ли се опитваше да натъпче насила усещането в ума си, да отдели шума и да го раздели на отделни думи. Пръстът му продължи да сочи в една посока.
— Аркадий — заяви накрая Конев, — започни да завиваш обратно към зоната на затишието и бъди готов да се навлезеш в другото течение.
— Толкова бързо, колкото ми позволят моторите — рече Дежньов. След това добави тихо — Ако можех да управлявам този кораб с лекотата, с която вие чувате гласове…
— Право към мембраната — прекъсна го Конев, игнорирайки забележката му.
Калинина първа видя проблясъка на светлината.
— Ето го — извика тя. — Това е светлината на фенерчето му.
— Не е нужно да го виждам — каза Конев към Боранова. — Шумът е силен като вулканично изригване на Камчатка.
— Все още ли приемаш само шум, Юрий? А думи?
— Страх — отвърна Конев. — Неопределен страх.
— Ако поне малко знаех, че съм изпаднала в коматозно състояние — заяви Боранова, — щях да се чувствам точно така. Но как е успял да го осъзнае? Преди това приемахме думи и дори тихи и спокойни образи.
Дежньов се намеси, леко задъхан от вълнението на преследването, което несъзнателно го беше накарало да сдържа дишането си:
— Може би сме направили нещо с кораба. Възбудили сме мозъка му.
— Твърде малки сме — презрително рече Конев. — Не бихме могли да възбудим забележимо дори тази клетка.
— Приближаваме към Албърт — обяви Дежньов.
— София — намеси се Боранова, — можеш ли да различиш електрическата му характеристика.
— Съвсем слабо, Наталия.
— Добре, използвай всички възможности, за да го привлечем силно.
— Изглежда по-голям, Наталия
— Осцилира, сигурна съм — мрачно каза Боранова. — Щом веднъж се закрепи за кораба, ще стане част от нашето миниатюризационно поле и размерите му ще се стабилизират. Бързо, София!
Електрическото поле привлече Морисън и с лек удар той залепна за стената на кораба.
Глава 16
СМЪРТТА
Щом веднъж слънцето залезе, става тъмно. Нека това не те изненадва.
70.
По-късно Морисън не успя да си спомни какво се е случило — нито преди, нито след връщането му на кораба. Колкото и да се мъчеше, не успя да си спомни нито да е видял как кораба идва за него, нито как са го взели, нито свалянето на синтетичния костюм.
Успя да си спомни, като се върна достатъчно назад, отчаянието и самотата на очакването да експлодира и да умре. След това си спомняше загриженото лице на София Калинина надвесено над него. Между двете нямаше нищо.
Не беше ли се случило вече нещо подобно? Двата инцидента свързани с грижите на Калинина за него бяха разделени от няколко часа, но се сливаха в едно.
— В правилната посока ли се движим? — гласът му беше дрезгав и почти неразбираем, а въпросът беше зададен на английски.
Калинина се поколеба, след което отговори бавно, също на английски с умерен акцент:
— Да, Албърт, но това беше преди време, когато бяхме в капиляра. Вие се върнахте и след това излязохте втори път. Сега сме в неврона. Помните ли?
Морисън се намръщи. Какво ставаше?
Бавно, накъсано спомените му се върнаха. Затвори очи и се опита да ги подреди.
— Как ме открихте? — този път въпросът беше на руски.
