същества, които дори не съзнават, че съществуват.
— Ще ви обясня — съгласи се Водача. — Но помнете, трябва да си остане само между нас. Друг не бива да знае. От това зависи животът ни… Ако тази лигава, тримилиардна маса осъзнае силата си, ние сме загубени. Медузите всякога могат да ни заградят и да ни последва съдбата на Синята акула.
— Това е вярно! — изуми се Ловкия. — Могат да станат господари на морето.
— Ще наложат пълната си власт — рече Мечтателя.
— Но сигурен ли си, че имат такива претенции?
— Де да ги знаеш — рече Водача. — Може би ще го сторят от мания за величие, да покажат силата си… Затова се противих да поискам помощта им. Това можеше да ги подсети.
— Едва ли — рече Мечтателя. — Те са инертни и няма да се досетят.
— На това разчитаме, Мечтателю. Само членовете на съвета знаят туй. Трябва да мълчим до края на живота си.
— А Сребърния кефал?
— Той първи разбра. Сигурен съм, че ще отнесе тайната в гроба си.
Отново заплуваха безмълвно. Членовете на съвета напрягаха въображението си, представяха си картината на най-лошото: Ако се досетят, никой не може да им се противопостави. Никой не е в състояние да ги унищожи. Можеш да убиваш, да мачкаш, да разкъсваш — нищо, ще идват нови, от всяко тяхно парче ще се роди нова медуза, ще настъпват бавно и спокойно, ще притискат, ще пускат убийствените си сокове, докато настъпи империята на безсмислието, тъпотата и нищото. Представете си едно море без делфини и риби, представете си едно царство от вода, медузи и безчувствие.
— И човекът е безпомощен срещу тях — забеляза Водача.
— Не ще припари в морето — допълни Ловкия.
— Ще спре и корабоплаването — каза Мечтателя. Представете си едно море-пустиня, една империя от пихтия, в която се чуват само заповедите на Глагоабазубадуза.
Едно море без син цвят, с повърхност от лепило.
Глава двадесет и девета
ЧУДНО НЕЩО Е ПРИЯТЕЛСТВОТО
Две седмици лисичето и делфинчето играха в морето и една сутрин Лиско каза:
— Виж какво, Мони…
— Знам — отвърна делфинчето. — Трябва да те заведа в Залива, където живее твоят автор.
— Да. Където живее твоят автор.
— Който е преди всичко твой.
— Добре, нашият автор… Все пак, разбери, целта на моето пътуване беше да го посетя и да му задам няколко въпроса… Можем ли да тръгваме?
— Можем.
— Отговаряш кратко. Мъчно ли ти е, че се разделяме?
— Да не искаш да пея?
— Не, искам да ти бъде мъчно, както е мъчно и на мен. Нали така се разделят приятели?
— Качи се на гърба ми.
— Преди това няма ли да се простя с делфините?
— Няма смисъл да им става мъчно и на тях… По-добре е, щом се върна да кажа: „Лиско си замина“. Тогава те ще кажат: „Без да се сбогува?“ И аз ще кажа: „Така пожелахме, да не ви стане мъчно“.
Делфинчето плуваше право към Залива на автора и мълчеше. Лиско също мълчеше. Морето беше светлосиньо, а на небето висеше чисто, бяло слънце, младо и силно, готово да прекоси целия купол и да си залезе, както му е редът. Че ще прекоси купола и ще залезе беше повече от сигурно. Милиони години е тренирало все туй изгряване и залязване, минаваше по един и същ маршрут и нито веднъж не му се случи нещо непредвидено. Лиско гледаше към слънцето и си мислеше колко краткотрайно нещо е приятелството между две деца, но колко важно е това приятелство за живота, пък и животът не е кой знае колко дълъг. Къде ще бъде утре той? Къде ще бъде Мони? Къде ще бъде Момчето с бледото лице?… И най-важното: къде ли е сега Мокси? Продължава ли да пасе медените си сокове от тръните на хълма? Чака ли го? Готов ли е да потегли веднага към Тихата гора? Чудесно нещо е вечното приятелство, например между него и Мони; чудесно ще бъде, ако Момчето с бледото лице целува своята Изабел в сенките на Булонския лес и ако Мокси продължава да си пасе на своя чаровен хълм и щом види Лиско, да каже: „Тръгваме ли?“
Но животът на хората и животните не е нареден като движението на Слънцето. В живота на хората и животните има много случайни неща и най-важното — много приключения. Затуй е по-добре да бъдеш човек или животно, отколкото Слънце. Какво може да ни каже едно Слънце?… Нищо. Какво може да ни каже един Лиско? Много неща… Слънцето не е било нито в гнездото на орела, нито в стомаха на акулата, а лисичето е било и където е ходило, винаги е раздвижвало живота, създавало е настроение, от което все пак се ражда малко истина и малко красота.
„Важното е да се връщаш — продължи по-нататък мислите си Лиско. Където и да отиваш, да се връщаш, било в Тихата гора, било другаде. Защото, ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ТИ, все едно, че нищо не си. И защо е така, трудно може да се обясни.“
— Каза ли нещо? — запита отдолу делфинчето.
— Не, Мони. Ти знаеш, че не казах нищо, но искаш да се разговаряме. Хайде, да започваме… И на мен ми е мъчно. Не знам кой е казал, а после се е повторило милион пъти, че животът се състои от срещи и раздели. Така е. Колкото и да е изтъркано, животът се състои от срещи и раздели. Иначе не може. Представи си, че останем заедно за цяла вечност. Какво ще се случи нататък? Аз съм роден да живея на сушата, а ти да плуваш в морето.
— Така е — съгласи се Мони, — но ти разсъждаваш не като дете, а като възрастен. По-добре е сега да си говорим и мечтаем като деца. Цял живот след това ще бъбрим като възрастни.
— Мони, защо да се лъжем. Аз говоря от името на нашия автор. Не си ли забелязал, че той прави с нас каквото си ще? Един път сме деца, друг път не сме…
— Забелязал съм.
— Така е, Мони. Каквото каже авторът. Ние сме негови герои и сме подчинени само на него. Нямаме собствена физиономия, нямаме собствен живот — всичко е в негови ръце. И да искаме да бъдем заедно цял живот, той ще ни раздели.
— Така е и затуй го мразя — отвърна Мони. — Най-омразното ми нещо е този наш автор. Не се съобразява с нашите желания, нито с желанията на читателите. Просто ми се ще да стана автор и да си нареждам нещата по кеф. Лиско, лесно ли се пише?
— Мен ли питаш?
— Не, баба си!
— Защото помислих, че питаш мен.
— Пак хитруваш, но разбрах всичко.
— Какво си разбрал?
— Щом не отговаряш направо, значи си опитвал да пишеш.
— Опитвал съм — призна си лисичето.
— Какво си писал?
— Нали знаеш, отначало винаги се започва с роман.
— До коя страница си стигнал?
— Аз… още не знам да пиша и не съм стигнал до никоя страница. Измислих само началото.
— Мога ли да го чуя?
— Разбира се. Умирам да го кажа на някого, да ми направи критични забележки. Слушай. Започвам така: „Слънцето издигна огнения си диск над планината.“
— После?
— Няма после. Това е.
— За какво се разказва в романа?
— Не знам. Нали ти казвам, измислил съм само началото.
— Тогава трябва да ти кажа, че и аз съм започнал един роман.
