— Така ли? Колко си написал?
— И аз съм в началото. И при мен се издига един слънчев диск, само че над морето.
Хлапетата се засмяха и им стана леко. На тях щеше да им стане още по-леко, ако знаеха, че на света са изгрявали и залязвали милиони слънчеви дискове и от тези милиони наистина са изгрели няколко големи писатели, които четем всеки ден и които няма да залязат никога.
— Наближаваме — рече Мони.
— Разбрах — отвърна Лиско.
— Виждаш ли онова нещо, което излиза от сушата и влиза в морето? Нарича се кей. Това е най-малкото кейче, което съм виждал, и принадлежи на твоя автор.
— На нашия автор.
— Добре, на нашия автор. Ще подскочиш от гърба ми право на него.
— Добре.
— От кейчето към хълма води една пътечка. Тя ще те закара при оная къщичка, виждаш ли я — сред дърветата. Там живее той.
— А ти ще си отидеш?
— Да.
— Няма ли да поостанеш? Ще ти го доведа да си поговорим.
— Нямам желание. Мразя го.
— Отдавна ли го мразиш?
— Отскоро… Той е лош човек.
— И като автор?
— Не го знам като автор и не ме интересува. За мен е лош човек.
Лиско се усмихна, но Мони не видя това, тъй като приятелят беше на гърба му. Вече се бяха приближили до кейчето.
— Скачай!
— Сега.
— Какво чакаш?
— Тъжно ми е.
— Скачай!
Лиско подскочи на кейчето, обърна се и погледна приятеля си. Стори му се едно много мило и сладко делфинче.
— Сега?
— Сега ще си отида — отвърна Мони.
— Знам.
— Довиждане!
— Не бързай, Мони!… Знаеш ли какво?
— Какво?
— Искаш ли всеки ден, при залез, да си мислиш една минута за мен?
— Искам.
— И аз. Всеки ден, когато залязва слънцето, ще затварям очи и ще мисля една минута за теб. Така всеки ден ще си бъдем заедно и ще си разговаряме. Уверявам те, винаги ще знам какво ми казваш.
— И аз ще знам.
— Според мен — продължи Лиско — винаги може да се знае какво си казват двама добри приятели.
— Съгласен съм — рече Мони, — но аз имам да ти разказвам много неща. Не е ли по-добре да си говорим не по една, а по пет минути?
— Идеално!… Всеки ден по пет минути. Хайде да направим репетиция.
— Хайде!
— Мони, затвори очи!
— Затворих.
— И аз ги затворих… Слушай сега. Ще започвам винаги така: „Мони, здравей!“
„Здравей, Лиско!“
„Какво правиш, Мони?“
„Стоя тук и се питам, защо си толкоз голям лъжец?… Как можеш да твърдиш, че си бил в стомаха на Синята акула?“
„Ние сме деца, Мони, и можем да бъдем навсякъде. Възрастните не могат, а ние можем.“
„Знаеш ли колко много те обичам?“
„А ти знаеш ли, че аз те обичам повече?“
„Не може да бъде, защото аз те обичам още повече.“
„Какво прави днес? Имаше ли приключения?“
„Нищо особено… По-скоро, не заслужава да бъде описано в книга.“
„И при мене е така. Как са Водача, Мечтателя, Ловкия?“
„Добре са. А вашите?“
„И те са добре… Научи ли се да се премяташ като тирбушон?“
„Усвоявам това салто… А ти научи ли се да четеш?“
„Уча се… Какво прави Сребърния кефал?“
„Не съм го виждал скоро… Спомняш ли си за Момчето с бледото лице?“
„Когато мисля за теб, спомням си и за него… Често мисля за теб.“
„И аз.“
„Сега да си кажем ли «довиждане»?“
„Довиждане, до утре, по същото време.“
Лиско отвори очи и видя как Мони плува към открито море… Колко бързо плуваше той? По гърба му падаше светлината на слънцето и тогава Лиско разбра, че слънчевата светлина блести най-добре именно върху гърбовете на делфините. Защо е така? — запита се той и не можа да си отговори… А защо плача? — запита се той и пак не можа да си отговори. Делфинчето чезнеше към хоризонта и се превръщаше в една весела точица, такава, каквато си я знаем.
Глава тридесета
ЛИСКО ЗАДАВА ВЪПРОСИ
Лиско избърса сълзите си и понеже му се плачеше още, направи опит да се усмихне. Така смяташе да прекъсне плача си. Отначало се получи нещо средно между усмивка и плач, а после всичко се превърна в чиста усмивка, украсена с лека влага по клепачите. Той се обърна и погледна пътечката. Тя се извиваше по скалите към хълма, провираше се между две дървета и отиваше към къщичката. Лиско вдигна краче и направи първата стъпка, но чу глас, който извика строго:
— Лиско, какво правиш тук?
— Нищо — отвърна по навик хлапето и бързо погледна към скалите.
Зад скалите се откриваше малко пясъчно заливче, но съвсем малко, широко три-четири скока. Върху пясъка лежеше изтеглена лодка. До лодката стърчеше висок човек е очила. Ръката му държеше четка. От четката капеше боя.
— Пак ли си избягал?
— А, не… Аз…
— Ела тук!
— Къде?
— Виж какво — на мен не минават. Знаеш много добре къде.
— Е, да, но исках да зная точно къде.
Лисичето заобиколи скалата и скочи на пясъка. Сега високият човек с очилата седеше на столче и боядисваше лодката. Панталоните и ризата му бяха изпоцапани. Лиско не можеше да види лицето му, застана зад гърба му и зачака. Понеже очилатият не се обърна, Лиско каза:
— Вече съм тук.
