— Остави големите личности! Късаш ми сърцето.
— Човекът или животното — настояваше обиденият — смятат, че правят нещо в живота, а правят само спомена…
— Рако!…
— … Всички правим само спомена и тежко на този, който прави спомени само от главните неща… Лиско, потрай малко да ти кажа!… Делфините са голямо нещо, а прочутият Ленив рак, колкото и да е прочут, колкото и да е ленив, си остава малък, за нищо негоден рак…
— Милий мой — просълзи се Лиско, — спри!…
— Но и този прочут Ленив рак се докосна до живота ти, отне ти прашинка време и все пак ти каза някои неща.
— Ох, рако, защо ме мъчиш?
— Почитай големите, но уважавай и малките.
— Рако, рако!…
— Това е най-важното за личността, ако искаш да бъдеш личност. Другото е гроз… Не е красиво.
— Удоволствие ли изпитваш, като ме мъчиш?
— Другото е… унизително.
— Да, но на теб ти доставя удоволствие да забиваш стрели в сърцето ми.
— Нищо — продължи прочутият Ленив рак. — Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, отде-накъде ще си спомниш за Този, който ти прочете визитната картичка на морето.
— Това го каза вече! — извика лисичето.
— Така ли?
— Разбира се. че го каза!
— Не думай! Значи съм се повторил?… Извинявай, Лиско.
— Нищо.
— Моля ти се — извинявай!
— Нищо, нищо.
— Ужасно е да се повтаряш! Аз съм глупаво и незначително животно! Извинявай!…
— Извинен си.
— Ох, как успях да ти втръсна с тавтологии!
— Моля ти се, случва се.
— Но не бива… Изложих се и никога няма да ми простиш.
— Рако, разбирам те и ти прощавам.
— Е да — въздъхна прочутият Ленив рак. — Видя ли докъде я докарахме? Вместо ТИ да ми се извиниш и АЗ да ти простя, АЗ ти се извинявам и ТИ ми прощаваш!
— Пощади ме! — рече умолително Лиско. — Уби ме.
— Пак аз виновен! — В очите на рака блесна влага. — Добре, довиждане!…
— Никакво довиждане!
— Защо?
— Няма да мръдна от тук, докато не ми простиш искрено. Наистина те бях забравил. Устремен вече към родното място, аз те забравих. Няма да мръдна от тук.
Лисичето легна на скалата. Долу се плискаха вълнички; пяната заливаше камъните, мокреше ги и се изцеждаше обратно и пак идваше; във въздуха жужеше шепотът на морето, за който се приказва, че е вечен и понякога служи за отмерване на големи интервали от времето. Този шепот успокояваше скитника, караше го да съжалява сто пъти, че морското му приключение бе протекло бурно, че е бил зает непрекъснато да влиза и излиза в стомасите на разни сини акули, вместо да си полежи малко край водата.
— Умъдряваш, нали? — запита прочутият Ленив рак.
— Изпитвам особено чувство.
— Изпитвай, изпитвай! Изтече цял час.
— Чувствуваш ли? — запита прочутият Ленив рак.
— Чувствувам — отвърна Лиско.
— Чувствувай!
Изтече и вторият час. От дъното се надигна ароматът на водораслите. Лиско въздъхна. Ракът разтвори щипките си, прозя се и каза:
— Нали?
— Точно така.
— Чувствуваш просто как…
— Наистина… Трябваше да отделя повече време за съзерцание.
— Щом си разбрал това, да се прегърнем и да се сбогуваме.
Опитаха да се прегърнат, но не излезе нищо.
— Дребното животно не става и за прегръдки — забеляза тъжно ракът.
— Голяма работа! — усмихна се лисичето. — Важното е, че се разбрахме.
— Това исках да ти кажа.
— Довиждане, Ленивий рако!
— Довиждане, приятелю!
Морето зад гърба му шумеше, шумеше, шумеше; плискаше, плискаше, плискаше; шепнеше, шепнеше, шепнеше, а след туй започна да заглъхва, заглъхва, заглъхва… Остана само нещо такова:
Ссссссс
Времето!…
ЕПИЛОГ
Мокси лежеше до Хълма на медените сокове, обърнал гръб на тръните. Там лежеше един дебел Мокси, който нямаше нищо общо с красивото подвижно магаре отпреди месец. Когато Лиско се появи внезапно пред него, лакомникът отвори лявото си око и го затвори. По хълма се плъзгаше приятен следобеден вятър, безоблачното небе трептеше над главите им, пътят зовеше.
— Извинете — рече лисичето, — преди известно време оставих тук едно магаре на име Мокси. Знаете ли какво е станало с него?
Лакомникът отвори този път дясното си око и го затвори.
— Извинете — рече лисичето, — преди известно време оставих на това място едно магаре на име Мокси. Случайно да сте го виждали?
— Аз съм тоя.
— Моля?
— Аз съм Мокси.
— Мокси?… Не приличаш на себе си, приятелю. Никога не съм виждал такова тлъсто магаре. Защо не ядеш тръни?
— Не ми говори за ядене. Отвратен съм от тръните.
— Аз пък съм дошъл, защото някога ми обеща да ме върнеш у дома.
— Не само ще те върна, но ще се върна. Тук е отвратително. Тези тръни ме вбесяват.
— Същите сочни тръни?
— Същите. Кой е измислил това магарешко лакомство?
— Значи тръгваме? — зарадва се Лиско. — Ще се върнем в родната Тиха гора.
— Ох, мечтая за Тихата гора!…
— Потегляме ли?
— Не.
— Защо?
— Не мога да се изправя.
— Тогава?
— Ще чакаме да се оправя.
