— Първо ми кажи, защо напусна Тихата гора?
— Ами… аз…
— Обеща ли, че няма да бягаш?
— Обещах, но този път оставих бележка.
Едва сега очилатият се обърна и беглецът видя строгото му лице, прорязано от две бръчки, издаващи жестокост. Той се изправи и каза:
— Ела!
Лиско се стараеше да върви точно три крачки зад него. Изкачиха се по стръмния бряг и изведнъж се озоваха в равен двор с дървета и беглецът вече можеше да разгледа къщичката. Стори му се малка, но щом се вмъкнаха под сянката на навеса, разбра, че тук е приятно. В двора стърчеше огромна ръждясала котва, съхнеше някаква рибарска мрежа, а над лятното огнище вреше нещо като супа. Човекът с очилата го въведе в хладна беседка с маса и столове. На масата лежеше съд с праскови. Щом видя прасковите, Лиско не пожела да отмести погледа си от тях. Очилатият седна и запали цигара.
— И казваш, че си оставил бележка?
— Да.
Прасковите бяха големи и покрити с мъх.
— И веднага след това си тръгнал на път?
— Да.
Едната от тях беше добре узряла и особено жълта отляво, а отдясно тъмнееше.
— Баща ти не знае къде си, нали?
— Да.
Лиско се мъчеше да преброи плодовете, но все бъркаше и започваше отново по две причини: първо — погледът му се задържаше все върху най-голямата и второ — не можеше да брои, както трябва.
— Знаеш ли какво си направил?
— Да.
Тези праскови трябва да се изядат бавно, да им се усети сладостта и да не се допусне задавяне.
— Знаеш ли какво си глупаче?
— Да… Извинете, тези топки на масата какво представляват?
— Кои?
— Тези, в чинията.
— Праскови…А с какво дойде тук?
— Да… Значи на това нещо казват праскови?
— Ще ми кажеш ли как пристигна тук?
— Да… Ами прасковите ядат ли се?
— Кажи ми докога ще бягаш от къщи да тревожиш всички?
— Да… Сладки ли са?
— Слушай, хлапако, само мен не можеш да изхитриш!… Знаеш ли кой съм аз?
— Има си хас!… И когато си искате, си ги ядете, така ли?
— Аз съм твоят автор.
— Ами аз какво да направя, ако искам да изям една? Авторът изви глава настрана и скри усмивката си, но не можа да я овладее и понеже имаше опасност да се издаде, закри лицето си с ръце.
— Искам да изям една от тия топки! — извика Лиско.
— Добре, изяж.
Хлапакът грабна две праскови и не знаеше от коя да почне. Поднасяше ту едната, ту другата към устата си. Авторът безмълвно върна по-малката на масата. Без да сваля поглед от нея, Лиско захапа другата.
— Искам още една!
— Добре.
Лиско изяде втората.
— Може ли да изям още една?
— Може.
Лиско изяде третата.
— А може ли още една, та да станат всичко две?
— Изяж всичките, хитрецо… Ще ти набера още.
— Има ли още?
— На дървото.
— Като свърша тези, ще ги разгледам.
Щом плодовете изчезнаха от чинията, Лиско погледна корема си, погали го и едва пое дъх.
— Знаете ли какво?… Прасковите на дървото не ме интересуват.
— Защо яде толкова?
— От приятелски чувства към Мони. Като си помислих, че го няма да си хапне и той, рекох: една ще изям за мене, една за него, една за мене, една за него… Нека си хапне и той.
— А защо не слушаше, когато ти говорех?
— Извинете, но когато съм гладен, не умея да слушам. Нямам опит.
— Не се отличаваш с особено възпитание. Какво да те правя сега?
— Не знам.
— Кажи, какво да те правя?
— Не знам.
— Чуваш ли какво те питам?
— Не съм дошъл да ме питате, а да ви питам! — извика Лиско. — Аз ще задавам въпроси.
— Виж го ти!… — Авторът загаси цигарата си.
— Да се разберем — продължи Лиско. — Минах да видя как изглеждате и да ви задам няколко въпроса. Затуй съм тръгнал. Мокси ме чака на Хълма с медените сокове. Ще си вървим.
— Какво ще ме питаш? Всичко между нас е ясно.
— Не е толкоз ясно. Знаете ли колко мъчно ми става, когато ми подхвърлят, че приличам на Мечо Пух?
Авторът се изправи и започна да се разхожда. Приближи се до чешмата, която капеше, и я затвори.
— Кой ти подхвърля?
— Някои от читателите.
— В известно отношение приличаш — съгласи се авторът.
— Знаете ли колко е досадно да приличаш на друг?… Кой е този мечо?
— Той е герой на един мил и уважаван от мен писател — отвърна авторът. — Може би си приличате. Все пак ти си нещо друго. Неговият Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.
— Тъжно ми е, че приличам на някой, искам този някой да прилича на мен.
— Знаеш ли колко много искаш?… Въпреки това трябва да се гордееш. В теб има нещо хубаво и добро, някой може да те обикне и хареса.
— Тогава защо ми се карате?
— Трябва да си стоиш в къщи. Децата не излизат без разрешение.
— А защо ни разделихте с Мони?
— Знаеш защо. И му го каза.
— Вие сте жесток!…
— Зададе ли си въпросите?
— Пъдите ли ме?
— Татко и мама те търсят.
— Но аз имам още въпроси… Защо накарахте Момчето с бледото лице да страда? Защо медузите са толкоз отвратителни същества? Защо причинихте мъка на Мечтателя?
— Хлапенце — усмихна се авторът, — помисли и намери отговорите сам.
Лиско се почеса по челото, помълча и каза:
