— Първо ми кажи, защо напусна Тихата гора?

— Ами… аз…

— Обеща ли, че няма да бягаш?

— Обещах, но този път оставих бележка.

Едва сега очилатият се обърна и беглецът видя строгото му лице, прорязано от две бръчки, издаващи жестокост. Той се изправи и каза:

— Ела!

Лиско се стараеше да върви точно три крачки зад него. Изкачиха се по стръмния бряг и изведнъж се озоваха в равен двор с дървета и беглецът вече можеше да разгледа къщичката. Стори му се малка, но щом се вмъкнаха под сянката на навеса, разбра, че тук е приятно. В двора стърчеше огромна ръждясала котва, съхнеше някаква рибарска мрежа, а над лятното огнище вреше нещо като супа. Човекът с очилата го въведе в хладна беседка с маса и столове. На масата лежеше съд с праскови. Щом видя прасковите, Лиско не пожела да отмести погледа си от тях. Очилатият седна и запали цигара.

— И казваш, че си оставил бележка?

— Да.

Прасковите бяха големи и покрити с мъх.

— И веднага след това си тръгнал на път?

— Да.

Едната от тях беше добре узряла и особено жълта отляво, а отдясно тъмнееше.

— Баща ти не знае къде си, нали?

— Да.

Лиско се мъчеше да преброи плодовете, но все бъркаше и започваше отново по две причини: първо — погледът му се задържаше все върху най-голямата и второ — не можеше да брои, както трябва.

— Знаеш ли какво си направил?

— Да.

Тези праскови трябва да се изядат бавно, да им се усети сладостта и да не се допусне задавяне.

— Знаеш ли какво си глупаче?

— Да… Извинете, тези топки на масата какво представляват?

— Кои?

— Тези, в чинията.

— Праскови…А с какво дойде тук?

— Да… Значи на това нещо казват праскови?

— Ще ми кажеш ли как пристигна тук?

— Да… Ами прасковите ядат ли се?

— Кажи ми докога ще бягаш от къщи да тревожиш всички?

— Да… Сладки ли са?

— Слушай, хлапако, само мен не можеш да изхитриш!… Знаеш ли кой съм аз?

— Има си хас!… И когато си искате, си ги ядете, така ли?

— Аз съм твоят автор.

— Ами аз какво да направя, ако искам да изям една? Авторът изви глава настрана и скри усмивката си, но не можа да я овладее и понеже имаше опасност да се издаде, закри лицето си с ръце.

— Искам да изям една от тия топки! — извика Лиско.

— Добре, изяж.

Хлапакът грабна две праскови и не знаеше от коя да почне. Поднасяше ту едната, ту другата към устата си. Авторът безмълвно върна по-малката на масата. Без да сваля поглед от нея, Лиско захапа другата.

— Искам още една!

— Добре.

Лиско изяде втората.

— Може ли да изям още една?

— Може.

Лиско изяде третата.

— А може ли още една, та да станат всичко две?

— Изяж всичките, хитрецо… Ще ти набера още.

— Има ли още?

— На дървото.

— Като свърша тези, ще ги разгледам.

Щом плодовете изчезнаха от чинията, Лиско погледна корема си, погали го и едва пое дъх.

— Знаете ли какво?… Прасковите на дървото не ме интересуват.

— Защо яде толкова?

— От приятелски чувства към Мони. Като си помислих, че го няма да си хапне и той, рекох: една ще изям за мене, една за него, една за мене, една за него… Нека си хапне и той.

— А защо не слушаше, когато ти говорех?

— Извинете, но когато съм гладен, не умея да слушам. Нямам опит.

— Не се отличаваш с особено възпитание. Какво да те правя сега?

— Не знам.

— Кажи, какво да те правя?

— Не знам.

— Чуваш ли какво те питам?

— Не съм дошъл да ме питате, а да ви питам! — извика Лиско. — Аз ще задавам въпроси.

— Виж го ти!… — Авторът загаси цигарата си.

— Да се разберем — продължи Лиско. — Минах да видя как изглеждате и да ви задам няколко въпроса. Затуй съм тръгнал. Мокси ме чака на Хълма с медените сокове. Ще си вървим.

— Какво ще ме питаш? Всичко между нас е ясно.

— Не е толкоз ясно. Знаете ли колко мъчно ми става, когато ми подхвърлят, че приличам на Мечо Пух?

Авторът се изправи и започна да се разхожда. Приближи се до чешмата, която капеше, и я затвори.

— Кой ти подхвърля?

— Някои от читателите.

— В известно отношение приличаш — съгласи се авторът.

— Знаете ли колко е досадно да приличаш на друг?… Кой е този мечо?

— Той е герой на един мил и уважаван от мен писател — отвърна авторът. — Може би си приличате. Все пак ти си нещо друго. Неговият Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.

— Тъжно ми е, че приличам на някой, искам този някой да прилича на мен.

— Знаеш ли колко много искаш?… Въпреки това трябва да се гордееш. В теб има нещо хубаво и добро, някой може да те обикне и хареса.

— Тогава защо ми се карате?

— Трябва да си стоиш в къщи. Децата не излизат без разрешение.

— А защо ни разделихте с Мони?

— Знаеш защо. И му го каза.

— Вие сте жесток!…

— Зададе ли си въпросите?

— Пъдите ли ме?

— Татко и мама те търсят.

— Но аз имам още въпроси… Защо накарахте Момчето с бледото лице да страда? Защо медузите са толкоз отвратителни същества? Защо причинихте мъка на Мечтателя?

— Хлапенце — усмихна се авторът, — помисли и намери отговорите сам.

Лиско се почеса по челото, помълча и каза:

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату