— Страшни сте вие, възрастните!… Говорите ни каквото си щете… Добре, а защо светлината блести най-добре върху гърбовете на делфините?
— И тук си отговори сам.
— А как попадна Синята акула в Черно море? Тя не помни нищо от момента, в който са я харпунирали.
— Предполагам, че са я харпунирали с малка стреличка, намазана със силно приспивателно средство. Акулата е заспала и са я вдигнали на кораба с мрежа. Понякога ни се струва, че са я изсипали тук с научна цел или пък това са извършили заинтересовани хора, които не могат да се примирят с факта, че туй море с обширни плажове без опасни акули ще стане любимо на туристите.
— Аха! — удиви се Лиско.
— Без „аха“!… Защото те познавам и ми е известно, че отговаряш тъй, когато нещо не ти е ясно… Татко и мама те чакат.
— Вие защо живеете тук?
— Къде?
— Далеч от хората.
— Дошъл съм на спокойствие.
— Така ли правят писателите?
— Някои.
— Много ли е модерно?
— Не е твоя работа.’
— А кое е моя работа?
— Да се върнеш в Тихата гора.
— Интересен сте. Искате ли да върша само това, което ми кажете. Нямам ли право на самостоятелност?
— Когато пораснеш — да.
— Не искам да порасна.
— Защо?
— Струва ми се, че ще е най-добре да си остана винаги малък.
— Да не чувам такива думи!…
— Май че заобиколихте въпроса. Аз искам да бъда самостоятелен.
— Искаш, но не може. Героите правят и мислят това, което им кажат авторите.
— Охоо!
— Какво?
— Не е честно.
— А честно ли е да бягаш от дома?
— Знаете къде да ударите. А бе аз хубаво съм се зарекъл да не споря с възрастни, ама…
— Така те искам.
— Е — въздъхна Лиско, — тогава обещавам и да порасна.
— Сега ми харесваш.
Авторът взе Лиско в ръцете си, вдигна го и го целуна. После го въведе в къщичката си. Показа му пишещата машина, книгите, леглото, запозна го с всички интересни предмети, които морето бе изхвърляло от години насам по брега и които авторът бе събирал, и накрая му посочи стената с портретите.
— Това са те — рече авторът.
— Значи това са те? — удиви се Лиско. — А кои са те?
— Големите.
— Тези ли са големите? Не личи, че са големи.
— Това са най-големите писатели.
Лиско подсвирна. Ставало дума за писатели.
— Значи тези са най-големите?
— За мен са тези.
— А за другите не са ли големи?
— Всеки има право да избира писателите си, Лиско. Аз обичам тия.
Авторът отново взе лисичето в прегръдките си, спусна се по пътечката и вкара лодката във водата.
— Къде отиваме? — запита Лиско.
— Към Залива на Ленивия рак… Заминаваш!
— Трябва да изчакаме — рече Лиско. Авторът пусна мотора и хвана руля:
— Какво да изчакваме?
— Да изсъхне боята.
— Пак ли хитруваш?
— Ще трябва да боядисвате отново.
— Един Лиско заслужава!
— Само вас не мога да изхитря — усмихна се лисичето и помилва с крайчеца на опашката си носа на автора.
После се сгуши в скута на очилатия жесток човек и замърка от удоволствие.
Глава тридесет и първа
ЛИСКО, ЧАКАЙ МАЛКО!…
Лодката и авторът се отдалечаваха и ставаха все по-малки, изчезваха във въздуха, водата и времето, тъй както чезнат много лодки и автори — безследно. Лиско им махаше за сбогом, докато разбра, че вече маха само на облаците, погледна за последен път морето отблизо и тръгна към Хълма на медените сокове.
— Лиско, чакай малко!…
— Кой е? — Гласът му се стори познат. — Кой ме вика?
— Аз!
— Кой си и къде си?
Защото нямаше никой.
— Тук съм.
— Ами защо не мога да те видя?
— Ела тук и ще ме видиш.
— ТИ ела!
— Аз съм мързелив.
— Кой си ти?
— Прочутият Ленив рак.
Лиско тръгна обратно към морето. Прочутият Ленив рак лежеше върху скалата.
— Извинявай, рако!… Не знам как да ти се извиня.
— Нищо — отвърна прочутият Ленив рак. — Това е нещо обикновено. Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, защо да не забравиш този, който ти прочете визитната картичка на морето.
— Извинявай, рако — само туй мога да ти повтарям… Знам, че нищо не ме извинява… Просто…
— Нищо, Лиско — така е.
— Прощавай!
— Нищо, нищо — така е.
— Чуваш ли какво ти казвам и разбираш ли колко виновен се чувствувам?
— Така де, нищо.
— Извинявам ти се дълбоко и искрено.
— Така е в живота — рече прочувствено прочутият Ленив рак. — Големите неща поглъщат малките.
— Моля ти се, рако!… Късаш ми сърцето.
— Големите личности са големи — продължи прочутият Ленив рак, — защото умеят да помнят и важните, и маловажните неща.
