директорът се учудил, погледал го известно време, погледал и портрета, който държи на масата си, след това започнал да гледа пак момчето, като го привлякъл към себе си и го накарал да си дигне главата. Това момче приличало извънредно много на покойния му син.
— Добре — казал директорът, записал го, сбогувал се с бащата и останал замислен.
— Колко е жалко, че си отивате! — повторил баща ми.
Тогава директорът взел своето заявление за оставка, скъсал го на две и казал:
— Оставам!
Войниците
Неговият син, когато умрял, бил доброволец във войската, затова директорът, когато излезем от училище, винаги отива на булеварда да гледа войниците, като минават. Вчера минаваше един пехотен полк и петдесет ученика започнаха да скачат около музикантите, като пееха и удряха с линиите си върху чантите си. Ние — една група, стояхме на плочника и гледахме: Гароне, пристегнат в много тесните си дрехи, който ядеше един голям комат хляб, хубаво облеченият Вотини, който постоянно си махва косъмчетата от дрехите, Прекоси, синът на ковача, с бащиното си палто, Калабрийчето, Зидарчето, Кроси с червената си глава, Франти с нахалното си лице, а също и Робети, синът на артилерийския капитан, който спаси едно дете от омнибуса и сега ходи с патерици.
Франти се изсмя в лицето на един войник, който куцаше. Но веднага усети една ръка върху рамото си. Обърна се — беше директорът.
— Слушай — каза му директорът, — да се подиграваш с войник, когато е в строя и не може нито да си отмъсти, нито да отговори, е все едно да оскърбяваш вързан човек: това е подлост!
Франти изчезна.
Войниците минаваха по четирима в редица, потни и прашни, а пушките им блестяха на слънцето.
— Вие трябва да обичате войниците, деца — каза ни директорът. — Те са нашите защитници; ако утре някоя чужда войска нападне страната ни, те ще отидат да умрат за нас. И те са като вас момчета, само че са с няколко години по-големи от вас; те също ходят на училище: и между тях има бедни и богати, както между вас, и идват от всички краища на Италия. Погледнете ги, човек може да ги познае по лицето: минават сицилийци, сардинци, неаполци, ломбардци. Тоя полк е стар, от ония, които се сражаваха през 1848 година. Войниците са други, но знамето си е все същото. Колко души са загинали за страната под това знаме, двайсет години преди да се родите!
— Ето го! — извика Гароне.
И действително недалече се виждаше знамето, което се приближаваше към нас, над главите на войниците.
— Направете едно нещо, деца — каза директорът, отдайте вашия ученически поздрав, когато минава трицветното знаме.
Знамето, носено от един офицер, мина пред нас, цяло изпокъсано и избеляло, с ордени, окачени на върлината.
Ние всички заедно отдадохме своя поздрав. Офицерът ни погледна, усмихна се и отвърна на поздрава ни.
— Браво, деца! — извика някой зад нас.
Обърнахме се: беше един старец, който носеше синята лента на орден от Кримската война. Той беше запасен офицер.
— Браво! — каза той. — Вие извършихте нещо хубаво.
През това време музикантите на полка завиха в дъното на булеварда, заобиколени от множество деца, чиито весели викове придружаваха звуците на тръбите.
— Браво! — повтори старият офицер, като ни гледаше. — Който уважава знамето от малък, ще знае да го защищава, като порасне.
Закрилникът на Нели
Също и Нели, клетият гърбушко, вчера гледаше войниците, но с такъв израз на лицето, сякаш си мислеше: „Аз няма да стана никога войник!“
Той е добър и се учи, но е много слаб и бледен и диша с мъка. Винаги носи дълга престилка от черен сатен. Майка му е дребна руса жена, облечена в черно; тя идва винаги да го взема от училище, за да не излиза в бъркотията с другите, и го милва. В първите дни много ученици се смееха на гърбицата му и го удряха по гърба с чантите си, но той не се сърдеше и не казваше на майка си, за да не й причини мъка, като научи, че синът й е за посмешище на другарите си. Когато го подиграваха, той плачеше и мълчеше, с опряно на чина чело.
Но една сутрин Гароне скочи и извика:
— На първия, който си позволи да пипне Нели, ще стоваря такъв юмрук по чутурата, че ще се завърти три пъти!
Франти не обърна внимание на тия думи, но върху главата му се стовари юмрукът на Гароне и той се завъртя три пъти. След това никой не посмя да бутне Нели. Учителят постави Гароне на същия чин и те станаха големи приятели. Нели се привърза много към Гароне. Щом влезе в класа, веднага търси Гароне. И никога не си отива, без да каже:
— Сбогом, Гароне!
Така постъпва и Гароне с него. Когато Нели изтърве перо или учебник под чина, Гароне не го оставя да се навежда, а веднага се навежда и му подава учебника или перото; после му помага да си сложи нещата в чантата и да си облече палтото. Затова Нели го обича и когато учителят го хвали, е доволен, сякаш хвали самия него. Изглежда че Нели най-сетне е разказал всичко на майка си, и за подигравките през първите дни, и за това, което бе понесъл, и за другаря си, който го бе защитил и който го обича, защото ето какво се случи тая заран. Половин час преди свършването на часа учителят ме изпрати да занеса на директора програмата за урока. Когато бях в кабинета, влезе една руса жена, облечена в черно, майката на Нели, която каза:
— Господин директоре, има ли в класа на сина ми ученик, който се казва Гароне?
— Има — отвърна директорът.
— Ще имате ли добрината да го повикате за малко тук, тъй като имам да му кажа нещо?
Директорът извика прислужника и го прати в класа и след една минута Гароне се показа на вратата с голямата си, ниско подстригана глава, учуден. Щом го видя, жената се спусна към него, отпусна ръцете си върху рамената му и започна да го целува по лицето, като му казваше:
— Значи ти си Гароне, приятелят на сина ми, закрилникът на нещастното ми дете, ти си, мило, отлично момче!
После тя претърси бързо джобовете и чантата си и като не намери нищо, отвърза от шията си една верижка с кръстче, сложи я на врата на Гароне под вратовръзката и му каза:
— Вземи я, носи я, мило момче, за спомен от майката на Нели, която ти благодари и те благославя.
Първият в класа
Гароне спечели любовта на всички ни, а Дероси възхищението ни. Дероси взе първа награда, ще бъде
